Петата професия

— Вярата.

— Тя е абсурд.

— Но на мен ми харесва.

— А на мен ти ми харесваш — отвърна Савидж.

Фенерът угасна.

— Ще те помня, Акира, твоята ками, във вятър и дъжд — промълви Савидж.

Те се обърнаха и видяха Еко, която им се поклони.

На свой ред Савидж и Рейчъл също се поклониха.

Погледнаха към градината, посипана с пясък и грижливо заравнена в стила на дзенбудизма. Тя беше създавана от бащата на Акира в продължение на години, после Акира се бе стремял да я поддържа доколкото може след смъртта му.

Савидж се бе постарал да възстанови градината в предишния й вид след посегателството на убийците. Той се помъчи да се усмихне, но очите му останаха тъжни като на Акира.

Прахът му бе разпръснат.

Между пясъка.

Беше останал сам сред природата.

— Знам… сигурен съм, че е намерил спокойствие.

— А ние? — попита Рейчъл.

— Ще се ожениш ли за мен?

— Господи, Савидж, та аз съм омъжена и онзи негодник ме преследва.

— Повярвай ми. Не ни трябва някаква официална церемония. Нещо съвсем лично. Само ти и аз.

— Веднага ли?

— Да, веднага — отвърна той и я целуна. — Обещавам да те обичам, уважавам и да се грижа за теб.

— Звучи прекрасно.

— И още едно последно обещание — той отново я целуна.

— Какво е то?

— Да те защитавам.