Пазителката на гълъбиците
- Автор: Хоффман Элис
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Кръгозор
- ISBN: 978-954-771-295-9
- Переводчик: Паулина Стойчева Мичева
- Жанр: Историческая проза
Электронная книга - «Пазителката на гълъбиците». Краткое содержание книги:
1973-та година. Последните дни на обсадата на крепостта Масада, приютила юдеите. Провизиите, останали още от времената на цар Ирод, са на привършване, а римляните наближават.
Съдбата събира четири забележителни жени, за да се грижат за гълъбите на Масада. Жени със силен дух, който отказва да бъде съкрушен. Води ги единствено силата на женското сърце.
Йаел — дъщерята на убиец, бяга от горящия Йерусалим през пустинята, която й отнема най-ценното — любимия, а вината и тайната, които носи в себе си, превръща в своя сила.
Ревка е жената на пекаря, която след смъртта на дъщеря си успява не само да намери сили да отмъсти, но и да съхрани душата си и да помага на другите.
Азиза, обучена като воин, крие своята същност и води таен живот — живее в света и на мъжете, и на жените.
И Шира, красивата вещица от Моаб, жената, която захвърля сигурния и спокоен живот и призована от любовта, поема изпълнен с опасности път.
Те са пазителките на гълъбиците и… на своите тайни — кои са, откъде са дошли, кой ги закриля, кого обичат.
Сред уханието на лилии, на смирна, на кръвта на мъжете и жените, умиращи за свободата си, се носи звънът на камбаните и отеква из пустинята; крилете на гълъбите пърхат в изпепеленото от слънцето небе, а единствените оцелели разказват тази вдъхновяваща и омагьосваща история, за да достигне през вековете до нас.
Ходехме, докато се изморихме, и легнахме да поспим на открито. Нощта бе свежа, но леко хладна, и се радвах, че кучето е до мен, защото двамата се топлехме, лежейки един до друг. Гледах Амрам изпод плаща си, но внимавах да не се разкривам. Държах главата си сведена, за да не види белега на лицето ми, който той мислеше за сълза. Използвах номерата, които бях усъвършенствала в Моаб; ходех сама да се облекчавам, никога не кръшках от задълженията си, говорех рядко, а когато го правех, снижавах гласа си. Всички ме смятаха за Адир.
Винаги когато можех, отивах да ловувам. Прострелях млад ибекс и когато животното се свлече на земята, отидох при него и прерязах гърлото му, за да може духът му да излети безболезнено и с достойнство в небето. Когато занесох плячката си в лагера, Амрам дойде да ме поздрави и да ми помогне да одерем и нарежем животното.
— Имаш добър мерник, малки братко — каза ми той.
Сърцето ми се блъскаше в гърдите ми. Бях уплашена, че ще ме разпознае, но може би се боях още повече, че няма да го направи. Преглътнах думите си и само кимнах в отговор. Ръцете ми трепереха заради близостта му и заради измамата ми. Почувствах, че в този миг наистина съм жена и учестеното ми дишане ме издава. Но той не ме позна. Потупа ме сърдечно по рамото и все пак не усети колко силно бие сърцето ми.
Не можех да виня Амрам за това, след като самата аз бях положила толкова усилия да се прикрия. Старият убиец ме бе научил, че хората никога не виждат това, което е точно пред очите им. Те гледат в ъглите и под камъните, но ако стоиш право пред тях, ще те подминат, вярвайки, че си просто маслиново дърво, част от пейзажа и нищо повече. Бар Елханан бе научил това сам, докато се бе спотайвал в Храма в търсене на враговете си. Изчезни, като се слееш с нещо, казваше ми той. Стани не това, което си, а това, което е край теб. Скала, сянка, един стрелец сред многото други. Не виждаме мишките, защото те се прикриват в мрака толкова често, че когато изскочат пред теб, приличат на сенки. Сянката се възприема с ума, не с окото, продължаваше убиецът. Така можеш да убедиш хората около себе си да те виждат по начина, по който ти искаш.
Вечер, когато обикалях из района с кучето, носех плаща на стареца. Скални дамани живееха в дупки в земята, виждахме и следи от копитата на ибексите, които обикаляха в търсене на водопадите наблизо, мястото, където се говореше, че цар Давид някога е бил разположил своя лагер. Там можеше да бъде открита Моринга Перегрина, орхидеята с розово-бели цветове, която се появяваше всяка пролет. Разказваха, че Давид е написал над триста песни, по една за всеки ден от годината. Там, където обикалях обаче, нямаше орхидеи; по варовиковите скали имаше само ниски храсти смирна. Откъснах малко клонки и ги пъхнах под плаща си, както правеха жените, за да ухаят по-свежо.
Другите не ме притесняваха и приемаха сдържаността ми, докато се готвеха за битката, изпробваха оръжията си и пиеха малкото останало вино. Не само аз обаче стоях встрани от останалите. Още един воин предпочиташе да е извън групичките на разговарящите бойци, отказваше да яде от ибекса, който бях свалила, и вместо това постеше. Натъкнах се на него, когато тръгнах да се облекча извън лагера, както правех всяка вечер. Този воин отбягваше контакта с другарите си, не се нуждаеше от утеха или плащ, за да се топли, не желаеше да общува с братята си по оръжие.
Кучето не се разлая, когато се натъкнахме на онзи, когото наричаха Мъжа от долината и който нараняваше сам плътта си с метал. Това бе против нашите закони, но никой не смееше да го осъди за варварството му. Белите му плитки не отговаряха на младежкото му лице; бяха толкова дълги, че се спускаха по целия му гръб. Другите воини казваха, че в битка Бог можел да го сграбчи за косата и така го спасявал от всяка опасност. Затова влизал и в най-лютата схватка и излизал жив от нея, докато останалите мъже умирали до един. Плътта му бе покрита с множество белези от рани, за които не се грижеше и изобщо не ги лекуваше. Металните ленти се впиваха в мускулестите му ръце и оставяха сини и пурпурни следи.