Неуговорени срещи [сборник]

— Да, аз съм… — смутено каза журналистът Камерер. — Добро утро. Всъщност аз… Лев там ли е?

— Не — каза тя.

— Работата е там, че се уговорихме да се срещнем… Аз исках…

— Тук ли? — оживи се тя и отново се приближи на екрана. — Кога?

— В десет часа. Просто исках за всеки случаи да разбера… А пък на, него го няма…

— А наистина ли имахте уговорка? Какво ви каза той? — съвсем по детски попита тя, като ме гледаше с надежда в очите.

— Какво ми каза ли? — бавно повтори журналистът Камерер. По-точно вече не журналистът Камерер, а аз. — Вижте какво, Майя Тойвовна. Да не се самозалъгваме. Вероятно той няма да дойде.

Сега тя ме гледаше, сякаш не вярваше на очите си.

— Как така?… Откъде знаете?

— Почакайте ме — казах аз. — Всичко ще ви разкажа. След няколко минути ще бъда при вас.

— Какво се е случило с него? — пронизително и страшно извика тя.

— Жив и здрав е. Не се безпокойте. Почакайте, идвам веднага.

Две минути за обличане. Три минути до най-близката кабина на нулевия транспорт. По дяволите, пред кабината има опашка… Приятели, много ви моля, разрешете ми да мина пред вас, много е важно… Благодаря, много ви благодаря!… Така. Една минута, докато намеря индекса. Че и тия от провинцията имат едни индекси!… Пет секунди за набиране на индекса. И излизам от кабината в пустото дървено фоайе на курортния клуб. Още една минута стоя на широката веранда и си въртя главата. Аха, нататък… Хуквам направо през храсталаците от офика, пълни с коприва. Дано не налетя на доктор Гоанек…

Тя ме чакаше в хола, седеше до ниската масичка с мечето и държеше видеофона на коленете си. Щом влязох, неволно погледнах към открехнатата врата на гостната и тя начаса побърза да каже:

— Тук ще разговаряме.

— Както желаете — отвърнах аз.

Нарочно без да бързам, огледах гостната, кухнята и спалнята. Беше добре почистено и подредено и, разбира се, нямаше никой. Мимоходом забелязах, че тя седи неподвижно, сложила ръце на видеофона, и гледа право пред себе си.

— Кого търсихте? — студено ме попита тя.

— Не зная — признах си честно аз. — Просто разговорът ни ще бъде деликатен и исках да се убедя, че сме сами.

— Кой сте вие? — попита тя. — Само че вече не лъжете.

Разказах й легенда номер две, обясних й за тайната на личността и добавих, че за лъжите не се извинявам — просто се опитвах да си свърша работата, без да й създавам излишни вълнения.

— А сега значи сте решили повече да не се церемоните с мене? — каза тя.

— А какво бихте предложили да правя?

Тя не отговори.

— Ето вие седите тук и чакате — казах аз. — А нали той няма да дойде. Той ви разиграва. Разиграва всички нас и не му се вижда краят. А времето тече.