Гръмотевичния щит [bg]

— Сега просто искаш да ме накараш да се чувствам по-добър, въпреки това, че съм страхливец. — Той въздъхна. — Героите не трябва да се страхуват да умрат заради правдата. Снощи не можах да го осъзная, когато ти рискува живота си за онези деца. Сега обаче го разбирам и изгарям от срам. — Младият мъж погледна Банокъл в очите. — Забрави какво казах. С теб съм.

Банокъл не знаеше какво да каже. За какво, в името на Хадес, говореше тоя? После видя движение в далечината, около града.

— Очите ти са по-остри от моите, Олганос. Виждаш ли армията?

Другият заслони очи с ръка.

— Да, насочват се на юг или поне така ми се струва. Това ще ги отведе към брега.

— Но надалеч от нас — каза Банокъл.

— За известно време. Ако после свият на изток, ще пресекат пътя на Хектор и ще хванат армията точно когато слиза от планините. Трябва да стигнем до Хектор и да го предупредим.

— Съгласен съм. Колко голяма смяташ, че е силата им?

— Трудно е да преценя. Все още напускат. Пет, може би шест хиляди.

— Троянският кон може да ги победи без дори да се изпоти — отбеляза Банокъл.

— Да не забравяш Исмарос?

— Какво за него? — тросна се русият войн, който наистина бе забравил пристанищния град.

— Одисей го завладя, което означава, че на брега ще ни чака още една армия. Ако се свърже с тази, ще имаме двойно повече врагове.

Банокъл се умълча. Всички тези проклети места бяха мистерия за него. Армии, които бродят напред и назад, на юг, север и изток, тръгнали към места, които той не познаваше, и проходи, които не можеше да запомни. Урсос му го беше причинил нарочно. Това беше отмъщение, задето го нарече генерал.

— Наглеждай онези склонове — каза той на Олганос и се върна сред дърветата, надолу по късия склон до поляната, където бяха спрели. Старата детегледачка седеше встрани от войниците, близо до момчетата. Малкият Обас бе в скута й, а по-високият Перикъл — до нея, положил ръка на рамото й.

Банокъл й се усмихна, но тя го изгледа подозрително. Мъжете се струпаха около него със сурови изражения. Чернобрадият Енион заговори пръв:

— Олганос говори ли с теб за… проблема?

— Да. Искаш ли да добавиш нещо?

— Обсъдихме го помежду си, Банокъл. Искаме да знаеш, че сме с теб.

— С мен?

Енион изглежда се чувстваше неудобно.

— Зная, че се шегуваме и изглежда все едно ти се подиграваме, но всички сме горди да се бием редом с теб. Никой от нас нямаше да спаси децата, както го направи ти. И сме наясно, че си нападнал убийците и си спасил господарката Андромаха. Сред останалите от нас няма велики войни, но ние сме войници от Коня. Няма да те разочароваме.

Банокъл огледа другите мъже.

— Искате да задържим децата с нас?

Скорпиос кимна, но Юстинос потърка бръснатата си глава с длан и го изгледа със съмнение.

— Трябва да призная, че според мен Олганос е прав. Вероятно няма да успеем с тях. Но да, с теб съм, Банокъл. Ще отведем децата при Хектор… или ще умрем, докато се опитваме.