Сътворението

Дарий прояви особен интерес към Аджаташатру. Смя се, когато му съобщих, че съм зет на бъдещия му васал.

— Чудесно! — каза той. — Ще те направим сатрап на Магадха. Ами ти си член на тяхното царско семейство, а нашата политика е да правим колкото е възможно по-малко промени. Предполагам, че ще трябва да те почерним малко. Те всички са черни, нали?

— Простолюдието — да. Но управляващата класа са светлокожи хора, почти като нас. Те също са арийци.

— Няма значение какви са. А теб ще те потопим в къна. Макар че — я да видим — ти май и без това си доста черен. А как стоят нещата с всички тези хора в Китай? Всички ли са толкова жълти като онзи, когото доведе в двора?

— Така казват, Господарю.

— Не бях виждал жълтокож толкова отблизо. Имат много особени очи, нали? А как ще стигна до Китай? — Дарий вече мечтаеше за китайските крави. Посочих най-северния ъгъл на картата.

— Има проход през тези планини. Но е отворен само през горещия сезон. Казват, че пътуването отнема шест месеца.

— А по море?

— Ще ни трябват най-малко три години, ако тръгнем от Персия.

— Значи една година от Индия. Сигурно ще минем през много острови. Богати острови.

— Острови, полуострови, суша. Фан Чъ твърди, че отвъд Китай няма нищо друго освен джунгли. Но казва също, че има няколко отлични пристанища и много бисери.

Най-сигурният начин да задържиш вниманието на Дарий бе да му говориш за такива неща като бисери.

— Добре, щом се сдобия с индийските крави, ще започна да събирам китайски бисери.

Дарий се намръщи, вдигна лявата си ръка с дясната и я свали от масата. Изпитах особено чувство. Стотици пъти бях виждал баща му да прави същото движение. Дарий изведнъж осъзна какво бе привлякло погледа ми.

— Все още мога да яздя — каза скромно той.

— И да предвождаш армия, Господарю — добавих аз, като се поклоних ниско.

— И да предвождам армия. Ксеркс иска да отиде в Индия. — Понякога, като се усмихваше, Дарий заприличваше на момче, въпреки голямата си сплъстена брада, която почти закриваше плътните му, напукани устни. — Известно ми е, че ти се оплаква.

Почувствувах как кръвта нахлу е лицето ми. Така започваше обвинението в измяна.

— Господарю, той никога не се е оплаквал… Но Дарий бе в добро настроение.

— Глупости! Аз имам верни очи. — Той ме посочи. — Както имам и верни уши. Не обвинявам момчето. Всъщност бих го обвинявал, ако не се оплакваше. Връстници са, а виж какво сполетя Мардоний. За живота, който води синът ми, е виновна царицата. Най-важното за нея е да е в безопасност. Съобразявам се с това й желание. — Дарий се закашля. — Не съм чак толкова стар и мога сам да поведа армията.

Фактът, че Дарий изпитваше нужда да повтаря това твърдение пред мен, бе признак, че започва да губи сили.

— Стоях настрана от тези гръцки войни, защото не си струваше да хабя време и усилия. Освен това не мога понасям гърците. На последния прием в колонната зала преброих повече гърци, отколкото перси.