Аз, детективът
- Автор: Демилль Нельсон
- Серия: Джон Кори (bg) #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Аз, детективът». Краткое содержание книги:
И АЗ, ДЕТЕКТИВЪТ ще удовлетвори очакванията на почитателите му по целия свят.
Авторът запознава читателите с любимия си северен бряг на Лонг Айланд, където екзотичната природа е ням свидетел на много опасни тайни.
Опитен и проницателен нюйоркски детектив търси истината, която се крие зад брутално двойно убийство.
Романът е изпълнен с характерното за Демил късащо нервите напрежение и остър хумор.
Бет проследи погледа ми и отбеляза:
— Изглежда много мила.
Не отговорих. Случайно споменах за нея пред Макс — продължи тя.
Определено не отговорих на последните й думи.
— Била е… гадже на Фредрик Тобен. Предполагам, че знаеш. Споменавам го само в случай, че нямаш представа. Искам да кажа, че ако Тобен е заподозрян, трябва да внимаваш с разговорите си в леглото. Или пък тъкмо затова си се сприятелил с нея? За да научиш повече за Тобен? Джон?
Слушаш ли ме?
Погледнах я и отвърнах:
— Знаеш ли, Бет, понякога ми се иска един от онези куршуми да ме беше кастрирал. Тогава щях напълно да се освободя от женска власт.
— Следващия път, когато правиш секс — отбеляза тя, — няма да си мислиш така. — После се обърна и се отдалечи.
Огледах се и отново осъзнах, че ако бяха живи, тази вечер Том и Джуди щяха да са тук. Зачудих се дали се е предполагало да открият съкровището на скалата тази седмица. Щяха ли вече да са съобщили на пресата?
Във всеки случай сега семейство Гордън бяха в хладилната камера, съкровището бе скрито някъде и вероятният им убиец разговаряше на петнайсетина метра от мен с жена, в която се бях влюбил до шия. Всъщност забелязах, че Тобен и Ема са останали сами и си приказват на четири очи.
Това ми беше достатъчно и аз заобиколих покрай къщата, като по пътя се освободих от шапката и сабята си. Приблизително по средата на пътя до предната морава чух, че ме викат, но продължих да вървя.
— Джон!
Обърнах се.
Ема бързаше през моравата към мен.
— Къде отиваш?
— Някъде, където мога да намеря бира.
— Ще дойда с теб.
— Не, не се нуждая от компания.
— Нуждаеш се от много компания, приятелю — информира ме тя. — Това ти е проблемът. Прекалено дълго си бил сам.
— Да не би да завеждаш секцията за обяви за женитба в местния седмичник?
— Няма да ти позволя да ме подлъжеш и няма да те оставя да си тръгнеш сам. Къде отиваш?
— В „Старата градска таверна“.
— Любимата ми кръчма. Опитвал ли си мексиканската им кухня? — Тя ме хвана под ръка и си тръгнахме.
Влязох в старата й кола и след двайсет минути вече се бяхме сврели в едно сепаре с чаши бира в ръка. Поръчахме си начо и пилешки крилца. Редовните посетители в събота вечер не изглеждаха така, сякаш са на път или се връщат от прословутия купон у Фреди.
— Снощи те търсих по телефона — каза Ема.
— Мислех си, че си излязла с момичетата.
— Потърсих те, когато се върнах. Към полунощ.
— Нямаше ли късмет в лова?
— Не — отвърна тя. — Сигурно си спал и не си чул телефона.
— Всъщност ходих до „Фоксуудс“. Там човек може да остане и без риза на гърба.
— Разкажи ми.
Поговорихме малко и аз я попитах:
— Не си казала нищо на Фредрик за разговорите ни, нали?
Тя се поколеба с половин секунда повече от необходимото, после отвърна:
— Не съм… но му казах… казах му, че двамата с теб ходим и… — Ема се усмихна. — Ходим ли?
— Не трябваше изобщо да му споменаваш за мен.
Тя сви рамене.
— Щастлива съм и искам всички да го знаят. Той ми пожела късмет.
— Какъв джентълмен!
Ема се усмихна.
— Ревнуваш ли?
— Ни най-малко. — „Имам намерение да го гледам как се пържи.“ — Мисля, че не трябва да говориш с него за нас и най-вече за пиратското съкровище.
— Добре.
Вечерята мина приятно и после отидохме в къщата й, малка вила в жилищната част на Къчог. Тя ми показа колекцията си от нощни гърнета, цели десет, всички направени на саксии и поставени на голям прозорец, гледащ към залива. Моят подарък бе пълен с пръст и в него бяха посадени миниатюрни рози.
Ема изчезна за миг и се върна с опакован подарък за мен.
— Взех го от магазина за сувенири на историческото дружество — каза тя. — Не съм го задигнала, но сама си направих отстъпка четирийсет процента.
— Не трябваше да…
— Просто го отвори.
Така и направих. Беше книга — „История на пиратските съкровища“.
— Отвори корицата — рече Ема.
Отворих я и прочетох: „На Джон, любимият ми пират. С обич, Ема“. Усмихнах се.
— Благодаря ти. Винаги съм си мечтал за такава книга.
Е, не винаги. Но си помислих, че навярно ще искаш да я прелистиш.
— Ще я прелистя.
Така или иначе, вилата бе чудесна, чиста, нямаше котка, имаше скоч и бира, дюшекът беше твърд, тя обичаше Бийтълс и Би Джийс и ми даде две възглавници. Какво повече бих могъл да желая? Е, бита сметана. Ема имаше и сметана.
На следващата сутрин, неделя, отидохме да закусим в къчогския ресторант, после, без да ме пита, Ема ме закара на черква — приятна дъсчена методистка черква.