Край развалините на Вавилон

— Твоят лик за мен е неразчетлив — каза той, макар в действителност безгрижието ми да беше лесно различимо. — Не виждам нищо и не откривам нищо! Трябва да прибягна към едно непогрешимо средство. Заклевам те в Аллах или, ако си християнин, в твоя Бог да ми кажеш истината! Ще го сториш ли?

— Да.

— Ще имаш ли куража, в случай че не си силл, да го признаеш?

— Да. Не си мисли, че се страхувам от теб!

— Тогава кажи вярващ шиит ли си, или наистина си християнин?

— И през ум не може да ми мине, дори опасността да беше два пъти по-голяма, да се отрека от вярата си. Аз съм християнин.

— Аллах! Законите на нашия съвет правят членството на един християнин невъзможно. Ти значи не си силл?

— Не.

— Ти си проникнал без разрешение в нашите тайни?

— Да.

— Бъди проклет тогава и умри!

Силлът се нахвърли, заслепен от беса си и без да си послужи с някакво оръжие, върху мен с извити като куки пръсти на ръцете. Направих бързо странично движение, така че не успя да ме вкопчи, измъкнах си ръцете от примката, пипнах го за гърлото, дръпнах го изцяло към мен, претърколих се върху него и му нанесох един удар по слепоочието. Той изхвърли безпомощно ръце във въздуха, изпъна в спазматичен трепет крака и повече не се помръдна. Достатъчни бяха две-три силни дръпвания на въжетата да се освободя напълно, после скочих. Малкият стоеше с лампата в ръка неподвижен и вторачен в мен. Сега я захвърли, тя угасна и стана тъмно.

— Кучи син, въпреки всичко няма да ни се измъкнеш! — изкряска.

Поисках да се отдръпна предпазливо настрани, но той беше вече тук. Ръката му ме сграбчи и почувствах удар от нож, който щеше да прониже сърцето ми, ако не се бях намирал вече във възнамеряваното движение. Сега той срещна само мускула на ръката и причини, както се оказа по-късно, безопасна рана. Понечих да го хвана, но пъргавият дребосък бързо ми се изплъзна и посегна към пищова, което аз естествено поради дълбокия мрак не забелязах. Скочих към входа да му отрежа пътя за отстъпление. Тогава изтрещя изстрел, прицелен към мястото, на което току-що бях стоял. Барутната светкавица ми показа фигурата му. Изстрелях се към него и замахвайки отдалеч, стоварих юмрук върху главата му, който го срина на земята. Стана тихо, а и аз не се движех, за да разбера дали е бил чут изстрелът. Нищо не помръдваше. В един момент прозвуча тихият глас на камерхера:

— Ефенди!

— Да — отговорих.

— Мъртъв ли си?

— Глупости! Щом отговарям, няма как да съм мъртъв!

— Значи също не си удушен или застрелян?

— Не, само порязан от нож.

— Къде са тези ужасни хора?

— Лежат тук безжизнени от моите удари. Но сега не говори! Още не знаем със сигурност чут ли е изстрелът.