Бонбонени обувки
- Автор: Харрис Джоанн
- Серия: Chocolat Trilogy #2
- Год: 2007
- Язык: болгарский
- Год: Прозорец
- ISBN: 978-954-733-539-4
- Переводчик: Магдалена Куцарова-Леви
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Бонбонени обувки». Краткое содержание книги:
В търсене на пристан и ново анонимно съществуване из павираните улички на Монмартър Ян Шарбоно и дъщерите ѝ Розет и Ани водят спокоен, макар и не щастлив живот над малкото си магазинче за шоколадени изделия. Вятърът е спрял – поне за известно време.
Изведнъж в живота им връхлита Зози дьо л'Алба, жената с бонбонените обувки, и всичко започва да се променя... Но това ново приятелство не е каквото изглежда. Безмилостна, непочтена и изкусителна, Зози си има свои планове – планове, които ще разбият света им на парчета. Заложила на карта всичко, което обича, Ян е изправена пред труден избор – да избяга, както е правила толкова пъти досега, или да се изправи срещу най-силния си враг... самата себе си.
Най-добрият роман на Харис досега.
Ню Йорк Таймс
– Нищо не си спечелила – отвръща мама. – Такива като теб никога не печелят. Може да се заблуждаваш, че си спечелила, но победата ти винаги е празна.
Зози оголва зъби.
– Ти пък откъде знаеш? Малката ме последва по собствена воля.
Мама не ѝ обръща внимание.
– Анук. Ела тук.
Но аз съм прикована към петното замръзнала светлина. Искам да помръдна – но има още нещо, шепот, като заледена кука за риболов в сърцето ми, която ме дърпа в обратната посока.
Твърде късно е. Ти направи своя избор. Хуракан няма да утихне...
– Моля те, Зози. Искам да се прибера у дома...
У дома ли? Къде е у дома? Убийците нямат дом, Нану. Убийците се носят с Хуракан...
– Но аз не съм убиец...
Нима? Нима не си?
Смехът ѝ е като тебешир, потрепващ по дъска.
– Пусни ме! – крещя аз.
Тя продължава да се залива от смях. Очите ѝ са горящи въглени, устата – бодлива тел, и аз се чудя как изобщо съм я мислила за хубава. Вони на умрели раци и бензин. Ръцете ѝ са връзка кокали, косата ѝ – гнили водорасли. Гласът ѝ е нощта, вятърът и аз чувам колко е гладна, как иска да ме погълне цялата...
Тогава мама заговорва. Съвсем спокойно. Цветовете ѝ са като Северното сияние, по-ярки от "Шанз-Елизе", тя щраква с пръсти към Зози с премерен жест, който ми е до болка познат...
Къш-къш, махни се!
Зози се усмихва със съжаление. Нанизът от сърца около кръста ѝ се подмята и подрусва като поличка на мажоретка.
Къш-къш, махни се! Мама вдига ръка втори път и сега виждам как през площада към Зози се стрелва миниатюрна искра като въгленче от огън.
Зози пак се усмихва.
– Само толкова ли можеш? – възкликва тя. – Домашни трикове и заклинания, каквито може да научи и дете? Колко жалко за уменията ти, Виан. А можеше да яхнеш вятъра заедно с нас. Но някои хора са твърде стари, за да се променят. А други просто се страхуват от свободата...
Тя пристъпва към мама и изведнъж пак се променя. Разбира се, това е магия, но сега е красива и дори аз не мога да откъсна очи от нея. Наниза от сърца вече го няма; тя е почти гола, само с поличка от висулки като от нефрит и много златни накити. Кожата ѝ е с цвят на мляко с какао, устата ѝ е като разрязан нар, тя се усмихва на мама и казва...
– Защо не дойдеш с нас, Виан? Все още има време. Нас трите... нищо не може да ни спре. Ще бъдем по-силни от Достопочтените. По-силни от Хуракан. Ще бъдем удивителни, Виан. Неотразими. Ще продаваме съблазни и сладки сънища не само тук, но и навсякъде. С твоите шоколадови бонбони ще превземем света. Ще продаваме във всички краища на планетата. Всички ще те обичат, Виан, ще промениш живота на милиони хора...
Мама трепва. Къш-къш, махни се! Но вече не го прави от все сърце: искрицата угасва още преди да е прекосила и половината площад. Пристъпва към Зози – сега е едва на три-четири метра от нея, цветовете ѝ ги няма, сякаш е потънала в някакъв сън...
Искам да ѝ кажа, че всичко е илюзия, че магията на Зози е като евтино великденско яйце – отвън излъскано до блясък, но отвориш ли го, вътре няма да намериш нищо – и тогава си спомням какво ми показа Чехълчо: момиченцето и магазина, и черната кутия, и бабата, която седи и се хили като маскиран вълк...
И внезапно възвърнах гласа си и закрещях с все сила, без да съм напълно сигурна в смисъла на думите, но знаех, че това са силни думи, заклинателни слова, предназначени да възпрат зимния вятър...
– Зози! – крещя аз.
Тя ме поглежда.
– Какво имаше в черната пинята?
ТОВА РАЗВАЛИ МАГИЯТА. ТЯ СПРЯ. ПОГЛЕДНА МЕ. Направи няколко крачки в снега, долепи лице до моето. Ясно усещах вонята на умрели раци, но не мигнах, нито извърнах глава.
– Как смееш да ме питаш това? – изрева Зози.
Едва удържах на погледа ѝ. Лицето ѝ се промени и тя отново придоби страховит вид: устата ѝ бе пещера мъхнати зъби. Сребърната гривна на китката ѝ приличаше на гривна от черепи, от наниза сърца на полата ѝ капеше кръв завеса от кръв върху натрупалия сняг. Всяваше ужас, но я беше страх, а зад нея мама наблюдаваше с особена усмивка на лицето, сякаш разбираше далеч повече от мен, кой знае как...
Тя ми кимна едва забележимо.
Повторих магическите думи:
– Какво имаше в черната пинята?
– Мислех, че сме приятелки, Нану – каза Зози. Внезапно пак се бе преобразила в Зози, онази предишната Зози с бонбонените обувки, с алената пола и коса на розови кичури, с подрънкващи разноцветни мъниста. Изглеждаше толкова истинска и толкова позната, че сърцето ми се свиваше да я гледам толкова тъжна. Ръката ми на рамото ѝ трепереше, а очите ѝ се пълнеха със сълзи, докато шепнеше...