22 ноември 1963
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Год: 2012
- Язык: болгарский
- Год: Плеяда
- ISBN: 978-954-409-325-9
- Переводчик: Адриан Лазаровски
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «22 ноември 1963». Краткое содержание книги:
Падате ли си по истории за пътуване във времето?
Прочетете „22 ноември 1963“.
Авторът ви я поднася, както само той умее. Искате да знаете каква е била Америка през петдесетте и шейсетте години на миналия век, Америка на суинга, на Елвис Пресли и на рокендрола?
Прочетете „22 ноември 1963“.
Искате ли трогателна любовна история, която ще разчувства дори хората с най-закоравели сърца?
Прочетете „22 ноември 1963“.
Тук Лий и Марина щяха да започнат американския етап на брака си. Щяха да се любят в по-голямата спалня и той щеше да я бие там. Лий щеше да лежи буден след дълги работни дни на сглобяване на врати против бури и да се чуди защо, по дяволите, не е известен. Нима не се беше опитвал? При това усилено?
И в хола с неравен под и окъсан жълто-зелен килим Лий щеше да се запознае с мъжа, на когото аз не трябваше да вярвам, онзи, който беше причината за повечето, ако не и за всичките съмнения на Ал за ролята на Осуалд като единствен стрелец. Името му беше Джордж де Мореншилд и много исках да чуя какво ще си говорят двамата с Осуалд.
В ъгъла на главното помещение, който се намираше най-близо до кухнята, имаше старо бюро. В чекмеджетата бяха нахвърляни безразборно различни по големина прибори и скапани готварски инструменти. Отместих бюрото от стената и видях електрически контакт. Отлично. Сложих лампата на бюрото и я включих. Знаех, че там може да живее някой, преди да се нанесе семейство Осуалд, но едва ли щеше да вземе „Наклонената лампа от Пиза“, когато си тръгнеше. Ако го стореше, имах резервна в гаража.
Пробих дупка в стената с най-тънката бургия, бутнах бюрото на мястото му и изпробвах лампата. Работеше много добре. Взех си нещата, излязох от къщата и заключих вратата, а после се върнах в Джоди.
Сейди ми се обади и попита дали искам да отида при нея и да вечеряме заедно. Каза, че имала само студено варено месо, но и крем-пита за десерт, ако съм имал желание. Отидох. Десертът беше превъзходен, както винаги, но нещата между нас вече не бяха същите. Сейди беше права. В леглото имаше метла. Беше невидима като джимла, който Розет бе видяла на задната седалка в колата ми… но беше там и хвърляше сянка.
Понякога един мъж и една жена стигат до кръстопът и спират там, без да са готови да поемат по която и да е посока, защото знаят, че погрешният избор ще означава краят… и че има много неща, които си струва да спасят. Такъв беше случаят със Сейди и мен по време на суровата зима на 1962 година. Още излизахме да вечеряме един-два пъти в седмицата и понякога в събота вечер ходехме в бунгалата „Кендълуд“. Сейди изпитваше удоволствие от секса и това беше едно от нещата, заради които все още бяхме заедно.
Три пъти бяхме отговорници на ученически танци. Диджеят неизменно беше Доналд Белингам и рано или късно ни подканваше да повторим първия ни линди хоп. Хлапетата винаги ръкопляскаха и дюдюкаха, когато изпълнявахме желанието им. И не от учтивост. Те наистина ни се възхищаваха и някои дори започнаха да учат стъпките.
Бяхме ли щастливи? Разбира се, защото имитацията е най-искрената форма на ласкателство. Но никога не го изтанцувахме добре и интуитивно плавно като първия път. Сейди вече не беше толкова грациозна. Веднъж се изпусна от ръцете ми и щеше да се просне на пода, ако наблизо не стояха двама яки футболисти с бързи рефлекси. Тя се засмя, но видях смущението, изписано на лицето ѝ. И укорът. Сякаш аз бях виновен. Въпреки че донякъде беше така.
Предстоеше раздяла. Щеше да стане по-скоро, отколкото предполагах, ако не беше „Купон в Джоди“, който щеше да съживи връзката ни, шанс да се задържим заедно още малко и да обмислим нещата, преди да бъдем принудени да вземем решение, което никой от нас не искаше да взима.
През февруари Елън Докърти дойде при мен и ме помоли за две неща — първо, да си помисля да подпиша договор за учебната 1962-1963 година и второ, пак да режисирам ученическата пиеса, защото миналата година съм имал невероятен успех. Отказах и на двете молби, не и без болка и искрено съжаление.
— Ако е заради книгата ти, имаш цяло лято да работиш по нея — увещаваше ме тя.
— Няма да е достатъчно дълго — отговорих, въпреки че на този етап не давах пет пари за „Място на убийство“.
— Сейди Дънхил каза, че не ти пука за романа.
Сейди не беше споделила с мен прозрението си. Това ме стъписа, но се помъчих да не го показвам.
— Ел, Сейди не знае всичко.
— Тогава пиесата. Постави поне пиесата. Стига да няма голотии, ще подкрепя всичко, което избереш. Като се имат предвид сегашният състав на училищния съвет и фактът, че самата аз имам само двугодишен договор като директор, това е огромно обещание. Може да я посветиш на Винс Ноулс, ако искаш.
— Вече посветиха футболния сезон в негова памет, Ели. Мисля, че това е достатъчно.
Тя си тръгна сломена.
Друга молба ми беше отправена от Майк Кослоу, който щеше да се дипломира през юни и ми каза, че смята да учи драматично изкуство в колежа.