Часовникаря [bg]

— През цялото това време не те забравихме — увери го Сакс. — Често си мислех за теб.

— И аз за вас — отвърна Пам и сведе очи към чашата си.

— Къде отидохте след Ню Йорк, когато те спасихме?

— Върнахме се в Мисури, криехме се в гората. Тя често ме оставяше при други хора. Беше ми все едно. Някои бяха гадняри. Други се държаха добре. През повечето време стоях сама и четях. Не се разбирах добре с никого. Постоянно ги питах къде е написано, че Исус е казал да избиваме хора, които не мислят като нас. Учех у дома като много други деца, но исках да ходя в истинско училище. Накрая ме изпратиха в едно. Мама ме заплаши, че ако я издам, и аз ще отида с нея в затвора като помощничка… Не, като съучастничка. Някои мъже ми правеха разни неща. Знаеш какви.

— Ох, горкичката.

Сакс стисна ръката ѝ. Тя много искаше да има деца и знаеше, че по един или друг начин, те бяха нейното бъдеще. Отвращаваше се от майка, която причинява такива неща на детето си.

— Понякога, когато ставаше непоносимо, си мислех за теб и си представях, че си ми майка. Дори не знаех името ти. Може да съм го чула, но не си го спомнях. Затова ти измислих име: Артемида. От една книжка за гръцката митология. Тя била богинята на лова. Кръстих те така, защото уби онова побесняло куче, което искаше да ме разкъса. — Пам сведе очи. — Много глупаво име.

— Не, прекрасно е. Много ми харесва. Вчера на улицата ме позна, нали? Когато беше в колата?

— Да. Помислих си, че нарочно си дошла, пак да ме спасиш. Това не е случайност. Вярваш ли в такива неща?

Сакс не вярваше, но отвърна:

— Понякога се случват странни неща.

До тях спря друга кола, а отвътре слезе социална служителка, позната на Сакс. Качи се при тях и ги поздрави.

— Олеле — възкликна красивата чернокожа и потърка ръцете си над отворите на парното. — Не е честно. Календарната зима още не е започнала официално. — Беше уредила нов дом за момичето и обясни: — Имаме две много добри приемни семейства. Едното живее в Ривърдейл, познавам тези хора от години. Ще останеш при тях за няколко дни, докато потърсим роднините ти.

Пами се намръщи:

— Може ли да си сменя името?

— Да си смениш…

— Не искам вече да се казвам така. И не искам да виждам вече майка си. Не искам приятелите ѝ да ме открият.

Сакс побърза да изпревари социалната служителка, каквото и да се канеше да отговори тя.

— Ще се погрижим нищо лошо да не ти се случи вече. Обещавам.

Пами я прегърна.

— Мога ли пак да те видя някой път? — попита Сакс.

— Ами, да, разбира се. Ако искаш — отвърна момичето, като се опитваше да скрие вълнението си.

— Какво ще кажеш да излезем по магазините утре?

— О, чудесно. Да.

На Сакс ѝ хрумна нещо:

— Обичаш ли кучета?

— Да. Едни хора, при които живях в Мисури, имаха. Харесвах го повече от хората.

Сакс се обади на Том в къщата на Райм:

— Искам да те попитам нещо.

— Казвай.

— Има ли кандидати да вземат Джаксън?

— Не. Още му търся стопани.

— Аз вече му намерих. — Сакс затвори и се обърна към Пам: — Имам коледен подарък за теб.