Младите лъвове [bg]

Майкъл вървеше упорито напред, решен да не изостава от колоната. Беше уморен и ужасно жаден. Ръцете му бяха изтръпнали и отекли, както винаги след петата миля през време на поход, но въпреки това не се чувстваше зле. Заслушан в тежкото, шумно дишане на Акерман, той наблюдаваше как евреинът залита от умора, повлякъл крака нагоре по склона.

Беше му мъчно за Акерман. Младежът изглеждаше слабичък, а походите, заниманията и нарядите го бяха превърнали в истински скелет и сега приличаше на пародия на войник — мършав и сякаш готов всеки миг да се разглоби на парчета. Видът на тоя превит и уморен гръб караше Майкъл да се чувства малко виновен. През дългите месеци на обучение той също беше отслабнал, но същевременно бе закрепнал — краката му бяха станали силни и здрави като стомана, а тялото му кораво и яко. И сега му се струваше някак си несправедливо, че в колоната пред него върви човек, за когото всяка крачка представлява страдание, докато самият той се чувстваше сравнително много по-бодър. При това през изтеклите две седмици с Акерман се бяха подигравали по особено отвратителен начин. Всички тия жлъчни насмешки, тия злобни политически подмятания, които войниците правеха на висок глас нарочно в присъствието на младежа… Подмятания като това: „Може би Хитлер греши по всички въпроси, но трябва да му признаем едно — умее, човекът, да се разправя с евреите!…“

Един-два пъти Майкъл се беше опитал да се намеси в разговорите и да защити момчето, но понеже минаваше още за новак в ротата и идеше от Ню Йорк, докато повечето войници бяха от юг, не му обърнаха внимание и продължиха жестоката си игра.

В ротата имаше още един евреин — огромен мъжага на име Фейн, но никой не се задяваше с него. Не го обичаха, но го оставяха на мира. Може би трябва се обясняваше с ръста му. Беше добродушен човек, макар и със застрашителен вид. Имаше едри възлести ръце и изглеждаше, че взема всичко леко, без да се впуска във философски разсъждения. Фейн трудно се обиждаше и дори не можеше да схване, когато го обиждат, затова шегите с него не доставяха особено удоволствие на никого. Но ако човек би успял да го засегне, навярно щеше зле да си изпати. Поради всичко това войниците, които тормозеха Ноа, оставяха Фейн на спокойствие. „Ето какво представлява армията!“ — помисли си горчиво Майкъл.