Историкът
- Автор: Костова Элизабет
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невяна Хаджийска
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Историкът». Краткое содержание книги:
Със съжаление си те представям, който и да си, как четеш тези редове, но съм длъжен да изложа историята си. Съжалявала отчасти самия себе си, защото щом държиш това в ръцете, то аз със сигурност съм в беда, може би съм мъртъв, а може би — още по-зле. Съжалявам и теб, мой все още непознати приятелю, защото единствено онзи, който
наистина има нужда от подобно зловредно познание, ще чете един ден писмото ми. Ако не си мой приемник и в друг смисъл, то скоро ще бъдеш мой наследник - и съм обзет от мъка, задето завещавам на друго човешко създание собствения си, може би неправдоподобен досег със злото. Защо самият аз го наследих, не знам, но се надявам в края на краищата да разбера — може би докато ти пиша или в хода на следващите събития.
Когато засити любопитството си, майката на Хелън стана и се зае да нарежда зеленчуците с парчета месо в голяма тава, поръси ги обилно с нещо червено от един буркан над печката и ги пъхна във фурната. Избърса ръце в престилката си и отново седна, като мълчаливо ни гледаше — ту единия, ту другия, като че ли разполагахме с цялото време на света. Накрая Хелън се размърда и по начина, по който прокашля гърлото си, аз разбрах, че смята да повдигне въпроса, който ни беше довел дотук. Майка й я наблюдаваше тихо, без да промени изражението си до момента, когато Хелън махна към мен и изговори името Роси. Седнал на онази селска маса, далеч от всичко близко и родно, трябваше да събера цялата си наглост, за да не отместя очи от нейното спокойно лице.
Майката премигна веднъж, сякаш някой беше замахнал да я удари, и в миг прехвърли поглед към мен. После замислено кимна и зададе на Хелън някакъв въпрос.
— Пита откога познаваш професор Роси.
— От три години — отвърнах аз.
— Сега — каза Хелън — ще й обясня за изчезването му.
Нежно, но решително, сякаш говореше на дете, или по-скоро като че ли приказваше против волята си, Хелън разказваше нещо на майка си, като понякога махваше към мен или чертаеше форми във въздуха. Накрая долових думата Дракула и видях, че само при звука й майката на Хелън пребледня и се хвана за ръба на масата. Двамата с Хелън скочихме на крака и Хелън бързо наля чаша вода от чайника на печката. Майка й бързо и прегракнало каза нещо. Хелън се обърна към мен:
— Казва, че винаги е знаела, че ще стане така.
Стоях безпомощно, но като пийна няколко глътки вода, майката на Хелън явно се посъвзе. Тя вдигна очи и после за мое удивление улови ръката ми, както аз исках да хвана нейната преди няколко минути, и ме дръпна обратно на стола ми. Държеше ръката ми обичливо, просто, милваше я, както се утешава дете. Не мисля, че в нашето общество някоя жена би си позволила да се отнесе така с мъж при първата им среща, но тогава всичко изглеждаше съвсем естествено. Разбрах какво е имала предвид Хелън, когато каза, че от двете възрастни жени в семейството й майка й ще ми допадне повече.
— Майка ми иска да знае дали вярваш, че професор Роси наистина е бил отвлечен от Дракула.
Поех дълбоко дъх.
— Да.
— Пита освен това дали го обичаш. — Гласът на Хелън звучеше леко отвратено, но лицето й беше искрено. Щях да се протегна и да хвана ръката й, но не бях сигурен в реакцията й.
— Готов съм да умра за него — казах аз.
Тя повтори думите ми на майка си, която изведнъж стисна пръстите ми в желязна хватка; по-късно осъзнах, че ръцете й бяха заякнали от безкрайната работа. Усещах грапавината на ръцете й, мазолестите длани, подутите кокалчета. Погледнах надолу към тази силна малка ръка и видях, че е с години по-стара от жената, на която принадлежеше.
След миг майката на Хелън ме пусна и отиде при раклата до леглото. Бавно я отвори, премести някои от вещите вътре и извади нещо — веднага забелязах, че е пакет с писма. Очите на Хелън се разшириха и тя рязко попита нещо; майка й не отговори и мълчаливо се върна на масата, където пъхна пакета в ръцете ми.
Писмата бяха прибрани в пликове без марки, пожълтели от годините и вързани с износена червена панделка. Когато ми ги даде, майката на Хелън с две ръце притисна пръстите ми върху панделката, като че ли ме молеше да ги пазя. Трябваше ми само секунда, за да видя, че почеркът на първия плик беше на Роси, и да прочета името на човека, до когото беше адресиран. Името ми беше познато, стоеше скрито в гънките на паметта ми, а адресът беше Тринити Колидж, Оксфорд, Англия.“
Глава 44
„Дълбоко се развълнувах, като видях писмата на Роси в ръцете си, но още преди да се замисля за тях, бях длъжен да направя нещо друго.
— Хелън — казах аз и се обърнах към нея, — знам, че понякога ти се е струвало, че не вярвам в историята на раждането ти. Наистина имаше мигове, когато се съмнявах. Моля те, прости ми.
— Учудена съм точно толкова, колкото и ти — тихо отговори Хелън. — Майка ми никога не ми е казвала, че има писма от Роси. Но те май не са до нея, нали? Поне не това най-отгоре.
— Не са — казах аз, — но това име ми е познато. Той е голям английски литературен историк, писал е за XVIII век. В колежа прочетох една от книгите му, а Роси ми го описа в писмата, които ми даде.
Хелън изглеждаше озадачена.
— Какво общо има това с Роси и майка ми?
— Може би много неща. Не разбираш ли? Този човек явно е Хеджис, приятелят на Роси — той го нарича с това име, не помниш ли? Очевидно Роси му е писал от Румъния, макар че това не обяснява защо писмата са у майка ти.