Денят на Чакала
- Автор: Форсайт Фредерик
- Язык: болгарский
- Переводчик: Павел Главусанов
- Жанр: Политические детективы
Электронная книга - «Денят на Чакала». Краткое содержание книги:
Блокирани бяха главните улици, блокирани бяха страничните улици, блокирани бяха всички пасажи. Покривите бяха наблюдавани и охранявани. Служители на сигурността бяха наводнили самата гара, натъпкана като пчелна пита с канцеларии и мансарди, обърнати към двора. Накацали бяха и по покрива на огромното хале, високо над смълчаните перони, откъдето този следобед всички влакове бяха пренасочени към гара Сен Лазар.
Вътре в охранявания район всяка сграда бе преровена из основи от мазето до тавана. Повечето жилища бяха празни. Обитателите прекарваха отпуските си край морето или в планината.
С две думи, районът около площад „18 юни“ бе стегнат в обръч, по-тесен и от гъза на мишка, както би се изразил Валантен. При спомена за езика на онзи овернски полицай Льобел се усмихна. Усмивката внезапно изчезна. Валантен също не бе успял да спре Чакала.
Като показа полицейската си карта, мина за по-пряко през страничните улички и излезе на улица Рен. Същата история. Улицата бе блокирана на двеста метра от площада, тълпата — струпана отвъд загражденията, платното — пусто, ако не се смятат патрулиращите служители от специалните части. Започна пак да разпитва.
Да сте видели някого? Не, господине. Някой да е минавал? Кой да е? Не, господине. Чу как долу, в двора на гарата, оркестърът на Републиканската гвардия си настройваше инструментите. Погледна часовника. Генералът щеше да пристигне всеки момент. Да сте видели някой да минава? Кой да е? Не, господине. Оттук, не. Добре, продължавайте.
Долу откъм площада чу висока команда и от края на булевард Монпарнас към площад „18 юни“ се зададе автомобилна колона. Гледа я, докато влизаше през портала на предния двор край полицаите, застанали „мирно“ и вдигнали ръце за поздрав. Всички погледи от улицата бяха обърнати към лъскавите черни коли. На няколко метра от него тълпата зад бариерата напираше да премине. Льобел погледна към покривите. Добри момчета. Наблюдателите не обръщаха внимание на зрелището долу. Погледите им не спираха да шарят по отсрещните покриви и прозорци. Накацали по парапетите, те дебнеха и за най-малко раздвижване зад някой прозорец.
Стигнал бе до западната страна на улица Рен. Млад служител от CRS бе разкрачил крака върху пространството, разделящо последното стоманено заграждение от сградата с номер 132.
— Някой да е минавал оттук?
— Не, господине.
— Откога сте тук?
— От дванадесет часа, господине, когато затвориха улицата.
— И никой не е минавал през тая пролука?
— Не, господине… Впрочем… само един сакат старец, който живее ей там, долу.
— Какъв сакат старец?
— Един възрастен човек, господине. Изглеждаше болен като куче. Имаше си лична карта и удостоверение за инвалид от войната. Адресът в личната карта бе улица Рен, номер 54. Трябваше да го пусна, господине. Взел-дал беше, наистина болен. Нищо чудно, в тоя шинел и при тая жега и всичко останало. Шантава работа, нали?
— Шинел?
— Да, господине. Дълъг шинел. Военен, като ония, дето ги носеха войниците едно време. Но твърде дебел за това време все пак.
— Какво му имаше?
— Ами горещо му беше, нали разбирате?
— Казахте, че е инвалид от войната. Какво му имаше?
— Един крак, господине. Само един крак. Куцукаше с патерица.
Долу откъм площада се донесоха първите ясни звуци от тромпети. „На крак, деца на Родината, денят на славата настъпи…“ Неколцина от тълпата подхванаха познатата мелодия на Марсилезата.
— Патерица ли?
Собственият глас на Льобел му се чу слаб и отдалечен. Човекът от специалните части го гледаше загрижено.
— Да, господине. Патерица, каквато използват всички еднокраки. Алуминиева патерица…
Льобел хукна надолу по улицата, крещейки към служителя от CRS да го последва.
Те бяха строени на припек в пустия площад. Колите стояха паркирани плътно една зад друга покрай фасадата на гарата. Точно срещу тях, успоредно с желязната ограда, която делеше двора от площада, стояха десетината удостоени с медали и очакваха да им бъдат връчени от държавния глава. Официалните лица и дипломатическият корпус, плътна маса пепелявосиви костюми, се намираха в източния край на двора. Тук-там се мяркаше розовата пъпка на Почетния легион.
Западната част бе заета от стегнатите редици на Републиканската гвардия с червени пера и лъснати шлемове. Оркестрантите бяха изтеглени малко пред почетния взвод.
Група служители от протокола и двореца се бяха струпали около една от колите край стената на гарата. Оркестърът засвири Марсилезата.
Чакала взе карабината и се прицели към двора. Улови в прицела най-близкия от ветераните, тоя, който пръв щеше да получи медала си. Беше нисък набит мъж, изправен като кол. В окуляра главата му се виждаше съвършено ясно, почти в пълен профил. След няколко минути срещу него щеше да застане едно друго лице, гордо, надменно, увенчано с кепе в цвят каки и с две златни звезди отстрани.