Сянката на Бога
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Златарски
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сянката на Бога». Краткое содержание книги:
Въпреки забраната Ласитър се заема със случая, който го отвежда по целия свят. В хода на разследването той се натъква на мощна организирана сила, която неумолимо пречупва неистовите му усилия да накаже престъпниците. Сериозните му връзки и познанства в различните служби не му помагат особено и той се озовава в ролята на преследвания преследвач.
Кой и защо извършва поредица от абсолютно безсмислени, на пръв поглед, убийства. Ще надхитри ли преследвачите си Джо Ласитър. Пригответе се за шеметно пътуване в дебрите на един напълно непознат свят, в който всичко противоречи на нормалните човешки представи за световен порядък.
— Къде?
— Върху прозореца на микробуса.
Вгледа се. Задното стъкло беше покрито с прах, върху който някой беше написал: „Изчисти ме!“ и „Вървете, Мечки!!!“.
— За надписа ли ми говориш?
— Говоря за полярната мечка — уточни Бидъл. — В долния десен ъгъл.
Ласитър премести лупата и я приближи максимално, после я изтегли към себе си. Върху стъклото имаше малко овално бяло петно.
— Бялата точка? За това, ли ми говориш?
— Това е полярна мечка. Бягаща.
— Откъде знаеш?
— Защото съм бил в Боудойн. Там е моята алма матер. И знам този знак.
— Но много училища имат мечка в техните…
— Тотеми — помогна му Бидъл.
— Благодаря — каза Ласитър и се огледа за пепелник. Издължената парабола в края на цигарата вече застрашително потрепваше.
— Но те са кафяви, черни или гризли. Освен това, когато учениците скандират, обикновено викат: „Напред, Мечки!“ или „Юра, юра, Мечки!“. В Боудойн обаче казваме: „Вървете, Мечки!“. Никой друг не окуражава своя отбор така.
— Хайде…
— Това си е наш патент. Затова ти казвам, че бялата точка, която гледаш, извън всяко съмнение е „ursus maritimus“. Довери ми се.
Ласитър се облегна назад и остави настрани лупата.
— Което обаче не доказва, че микробусът е в Мейн. Само че е от Мейн. Нищо повече…
Бидъл чукна цигарата си с показалец и се усмихна, наблюдавайки как пепелта пада върху мокета. Ласитър примижа с болка.
— Предполагам, че те интересува жената на снимката. Нея ли търсиш? — попита направо Бидъл. Ласитър кимна. Възрастният мъж свали десния си крак, който досега бе държал кръстосан върху левия, и стъпи върху купчинката пепел. — Имаш ли основания да предполагаш, че тя е на друго място, а не в Мейн?
— Не — завъртя глава Ласитър. — Всъщност… тя е родена там.
— Така ли? — Бидъл стана.
— Да.
— Ами добре тогава — каза той и се обърна да си върви. — Да си направя ли резервация, или не?
Ласитър взе отново лупата и за стотен път разгледа фотографията. След няколко секунди я остави обратно и въздъхна:
— Да… и приятно прекарване.
Когато остана сам, отиде до прозореца и погледна през него. Синият „Таурус“ си беше на мястото.
Върна се при бюрото си и се обади на Виктория:
— Изпрати ми Бък, ако обичаш. Искам да го видя.
После набра дадения му от Дева номер на генетика от Бостън. Телефонът иззвъня веднъж и се разнесе мъжки глас:
— Was ist?
— Доктор Торгоф? Дейвид Торгоф?
— Да-а…
Бък и Фреди влязоха едновременно и Ласитър им направи знак да сядат.
— Обажда се Джо Ласитър… от Вашингтон.
— О-о… — проточи Торгоф. — Извинявам се за предишното. Сбърках ви с партньора ми по скуош.
Ласитър облекчено се усмихна:
— Той… германец ли е?
— Не — отговори Торгоф. — Просто така се шегуваме… Малко е трудно да се обясни. Трябва да сте… в нещата.
— Всъщност обаждам се точно по този повод. Пристигам в Бостън днес следобед и се надявах… Ще имате ли свободно време в събота?
— Опасявам се, че не… но можем да се видим в неделя. Следобедът добре ли е? Към два?
— Прекрасно! — Ласитър си записа как да намери Торгоф и сложи слушалката обратно. После се обърна към Бък и Фреди: — Пико долу ли е?
— Да — кимна Бък. — Чака в гаража. Да го повикам ли?
— Не. Просто искам от вас тримата да се качите в колата и да я изкарате от гаража… бързо. Не убивайте никого. Но като излезете на улицата, завийте надясно и… натиснете педала.
— И къде да отидем? — поинтересува се Бък.
— Все ми е едно, стига таурусът долу да ви последва.
— Искаш да бъда с тях, така ли? — погледна го Фреди.
— Да. Искам ти да седиш отзад. За заблуда.
— Аха… — замислено кимна Фреди. — За заблуда като оптическа илюзия или за заблуда… като примамка?
— По-скоро оптическа илюзия. — Ласитър стана. Отиде до закачалката, свали от нея палтото си и го хвърли на Фреди. — Облечи това.
Бък поклати неодобрително глава и се намръщи.
— Не знам, Джо… Тери ми нареди да се държа за теб като бялото за ориза.
Ласитър кимна и извади коженото си яке, което тази сутрин бе взел от химическото чистене.
— Като стана дума за Тери… Кажи му, че Бък е дотук. — Фреди простена. — Както ви казах, педал до ламарината — повтори Ласитър и ги избута през вратата.
После се върна при бюрото си, сложи книгата на Барези и няколко статии за Калиста в куфарчето си, изгаси осветлението и отиде при прозореца. Погледна надолу. По тротоарите имаше няколко пазещи равновесие пешеходци, но движението общо взето беше замряло. Мина минута, втора… трета… и изведнъж от вратата на гаража излетя буикът, скочи от тротоара на платното, зави надясно, поднесе, ускори и се стрелна през кръстовището. Миг по-късно таурусът пое със свистене на гумите от зоната, забранена за паркиране, и с рев на двигателя се понесе след буика.