Град Отчаяние
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Борис Тодоров
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Град Отчаяние». Краткое содержание книги:
Усети внезапен прилив на срам, не толкова заради самия себе си, колкото заради Том, въпреки че всички гледаха към ветеринаря (с изключение на Мери, която продължаваше да се взира в зачервената си китка). Самият Билингзли продължаваше да повтаря: „Да-ай ми я!“ и да шава с пръсти, като някое чудовище от анимационен филм, преоблечено като дете за по-страшно. Три чашки бяха достатъчни да ударят в главата стария алкохолик. Джони беше виждал подобни случаи и преди: след като прекараш няколко години сред алкохолни пари, след като се научиш да поглъщаш като ламя всякакви питиета и все така да изглеждаш трезвен, изведнъж мозъкът ти блокира и започваш да се натряскваш кажи-речи от една-единствена глътка. Звучеше налудничаво, но беше истина. „Насам, народе, ела да видиш с очите си какво представлява последната фаза от живота на един истински алкохолик! Не е за вярване!“
Джони прегърна Том през раменете, наведе се достатъчно близо до него, та упойващият аромат на вкиснат алкохол да го блъсне в носа, и му прошепна:
— Бъди добро момче и след малко ще ти дадем да удариш още едно.
Том го изгледа с кръвясалите си очи. Напуканите му устни бяха влажни от слюнка.
— Обещаваш ли? — отвърна той също тъй безгласно, все едно гласяха заговор, но езикът му се преплиташе и от устата му излезе едно жалко: „Убиша’аш ли?“
— Обещавам — кимна Джони. — Може и да съм сбъркал, задето те почерпих на улицата, но след като сме започнали, ще те поддържам. Това е всичко, което зависи от мен. От теб зависи дали ще запазиш достойнство, нали така?
Билингзли отново го погледна с разширените си, влажни очи. Клепачите му се бяха зачервили, устните му лъщяха на светлината.
— Не мога — промълви едва-едва.
Джони въздъхна и за миг затвори очи. Когато ги отвори отново, Билингзли вече гледаше към другия край на сцената, към краката на Одри Уайлър.
— Защо си носи проклетата пола толкова къса? — измърмори старецът. Дъхът на уиски беше толкова силен, че на Джони му се струваше невероятно причина да са някакви три чашки; не, без да го видят, старият доктор Алкохолик бе успял да обърне две-три допълнителни.
— Нямам представа — усмихна се престорено писателят. Все едно играеше ролята на водещ в популярно телевизионно предаване и имаше за задача да отведе неканения зрител Билингзли сред публиката, далеч от бара и уискито. — Да не би да се оплакваш?
— Не — отвърна старецът. — Не, аз… просто… — Празният поглед на сълзливите му очи се спря върху Маринвил. — За какво бях започнал да говоря?
— Няма значение. — Усмихнатият водещ говореше с глас на водещ: дружелюбно, снизходително, откровено, досущ като продуцента, който обещава да те потърси следващата седмица. — Искам да те питам нещо: защо наричат тази дупка в земята „Китайски рудник“? От много време се чудя.
— Предполагам, че госпожица Уайлър ще знае повече от мен — измъкна се Билингзли, но Одри вече я нямаше на сцената; Дейвид и баща му се приближиха до тях с угрижени лица. Одри била излязла през вратата вдясно, навярно търсела нещо за ядене.
— Е, хайде сега — подкани Ралф стареца, изведнъж превключил на вълна разговор. Джони трябваше да признае, че Ралф Карвър, независимо от собствените си проблеми, добре разбираше в какво състояние е изпаднал старият Томи. — Обзалагам се, че стане ли въпрос за местния фолклор, ти си забравил триста пъти повече от това, което младата госпожица изобщо е знаела. А тук става дума за местен фолклор, нали?
— Ами… да. За история и геология.
— Хайде, Том — обади се и Мери. — Разкажи ни нещо. Така по-бързо ще мине времево.
— Добре — съгласи се пияницата. — Но историята не е никак весела, да ви предупредя отсега.
Стив и Синтия също се присламчиха. Той я беше прегърнал през кръста, тя беше пъхнала пръсти в една от гайките на колана му.
— Хайде, старче — настояваше нежно Синтия. — Давай.
И той започна.
2.
— Много преди някой да се сети да търси мед, по тия места вадеха злато и сребро — започна да разказва Билингзли. Намести се по-удобно в креслото и когато Дейвид му подаде чаша минерална вода, поклати глава в отказ. — Толкова отдавна, че откритите рудници изобщо не били измислени. През 1858-а някаква си фирмичка, наречена „Диабло Майнинг“ отворила „Гърмяща змия №1“ на същото място, където в момента се намира „Китайската мина“. Имало злато тогава, при това в доста прилични количества.
Мината била класически тип — с шахти и галерии (тогава всички са били такива) и като напипали жилата, започнали да дълбаят все по-дълбоко и по-дълбоко, нищо, че в дружеството добре знаели за опасностите. В южния край на сегашния рудник земният пласт е солиден — варовик, не знам к’во си и някакъв мрамор, дето само в Невада го имало. Среща се и воластонит, не е скъп, но радва окото.