Съдбата на Шута
- Автор: Хобб Робин
- Серия: Шутът и убиецът #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Венцислав Божилов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Съдбата на Шута». Краткое содержание книги:
Убиец, шпионин и майстор на Умението, Фицрицарин вече е твърдо установен в кралския двор в Бъкип. Заедно с принц Предан, наставника си Сенч и слабоумния, но надарен с огромен талант в Умението Шишко, Фиц се опитва да помогне за изпълняването на мисия, която би могла да осигури мира между Шестте херцогства и Външните острови и да спечели за Предан ръката на нарческа Елиания. Нарческата е поставила на принца немислима задача — да обезглави дракон, скован в ледовете на остров Аслевял. Но не всички кланове от Външните острови подкрепят опитите да се посегне на почитания им защитник. Дали зад искането на нарческата не се спотайват някакви тъмни сили? И може ли Фиц да разкрие загадките навреме, за да спаси съюза — и света?
Сложно, изпълнено с атмосфера приключение с множество изненади, печелившо съчетание от силни герои и пъстроцветни общности.
Не си давах сметка, че дърпам долната си устна, докато не го спомена. Отпуснах ръце в скута си и се опитах да му докладвам, сякаш бе Сенч. Гледах как изражението му става все по-сериозно и знаех, че думите ми се сипят като градушка и че разказът ми е несвързан, че непрекъснато скачам напред и се връщам назад. Преди да приключа, вече бях станал и крачех из малката шатра. Не можех да се справя с възбудата си. Внезапно получих просветление.
— Ето! — извиках, пристъпих към него и протегнах оголената си китка. — Да видим дали Умението ми е толкова изчезнало, колкото си мисля. Докосни ме. Опитай се да достигнеш до мен с Умението, както направи и преди.
Той изумено впери поглед в мен. После на лицето му заигра недоверчива усмивка.
— Искаш да направя това?
— Разбира се. Да. Да видим колко сериозно е положението. Ако все още можеш да стигнеш до мен, може би Умението ми ще се върне, след като действието на билката отшуми. Да опитаме.
Седнах до него и поставих ръката си с китката нагоре върху коляното му. Той се втренчи в избледнелите отпечатъци от пръстите си, после ми хвърли кос поглед.
— Не. — И се отдръпна. — Тази вечер не си на себе си, Фиц. В нормална ситуация не би позволил подобно нещо, камо ли да го искаш. Не.
— Какво, страх ли те е? — попитах предизвикателна. — Давай. Какво можем да изгубим?
— Уважението си един към друг. Все едно да направя подобно нещо, докато си пиян. Не, Фиц. Престани да ме изкушаваш.
— Не се безпокой. Утре ще си спомням, че аз съм го предложил. Трябва да знам. Магията ми мъртва ли е?
В някакво изолирано кътче на душата си чувствах тревога. Исках да престана и да мисля, но безпокойството не ми позволяваше. Направи го, направи нещо, каквото и да е. Желанието да действам, да направя каквото и да било бе толкова силно, че не можех да му устоя.
Сграбчих тънката му китка. Ръката му беше без ръкавица и не се съпротивляваше. Поставих хладните му пръсти върху оставените от него белези, сякаш подреждах дървена главоблъсканица. Зачаках. Не усетих нищо. Погледнах го въпросително.
Беше затворил очи. След малко ги отвори. Бяха наситено златисти и в тях се четеше отчаяние.
— Нищо — рече той невярващо. — Чувствам топлината на китката ти. Пресягам се към теб, но те няма. И това е всичко.
Сърцето ми сякаш се преобърна в гърдите ми. Моментално се опитах да отрека установеното.
— Какво пък. Предполагам, че това не доказва нищо. Никога досега не сме го опитвали, така че как можем да знаем какво да очакваме? Нищо. Може пък утре да се събудя и да открия Умението си силно като всеки път.
— Или да не го откриеш — тихо рече Шутът, без да откъсва поглед от мен. Пръстите му продължаваха да докосват китката ми. — Може би никога вече няма да се свържем по този начин.
— Или да не го открия — съгласих се. — Може и да се събудя толкова изолиран и глух, колкото съм и сега. Може би. — Станах. — Добре. Няма смисъл да мислим и да се тревожим за това, нали? Както и дали дрехите ми ще изсъхнат до сутринта. Каквото ще бъде, ще бъде. — Замълчах, мислех си, че мога да се овладея, но после въпросите сами изригнаха от устата ми. — Мислиш ли, че Пиотре го направи нарочно? Мислиш ли, че е знаел, че елфовата кора може да унищожи Умението? И откъде изобщо знае, че притежавам магията? И ако иска от мен да помогна на принца да убие дракона, защо му е да ме вади от строя? Освен ако всъщност не иска да убиваме Айсфир. Може би ни е прилъгал да дойдем тук, за да може принцът да се провали. Но това е безсмислено. Нали?
Шутът изглеждаше като очукан от пороя въпроси.
— Не можеш ли да млъкнеш, Фиц?
След кратък размисъл поклатих глава.
— Не мисля — отвърнах.
Изведнъж се почувствах ужасно нещастен. Не можех да намеря поза, в която да се чувствам удобно. Давах си сметка, че ми се спи, но не можех да си спомня как да се отпусна. Изведнъж ми се прииска всичко това да се разкара и да ме остави на мира. Скрих лицето си в длани.
— През целия си живот съм правил само грешки.
— Очертава се дълга нощ — печално отбеляза Шутът.
(обратно)Глава 17 Айсфир
И тъй, ето я историята за Яасал Тюленовите ботуши и дракона Айсфир, и какво се случило с нея в годините, когато Вайсал била Велика майка на майчиния й дом. Вайсал не харесвала младия мъж, когото Яасал довела в леглото си, поради три причини — бил кривокрак и с хлътнали гърди, а всички знаят, че тези черти могат да се предават по наследство, така че Вайсал не искала майчиният й дом да се напълни с кривокраки и хилави деца. Косата му била рижа, а Вайсал не желаела потомците й да бъдат същите; и всеки път, когато идвала пролет и върбите се покривали с малки мъхести котенца, мъжът кихал и кашлял, очите му се насълзявали и изобщо не ставал за работа през този сезон. И тъй, когато един летен ден Яасал излязла да бере боровинки високо в планината, Вайсал наредила на другите жени да съберат пръст и камъчета, които само да жилят, но без да нараняват, и да прогонят любовника й. Сестрите, майка й и лелите й направили това с готовност, защото никоя от тях не харесвала глуповатите му усмивки, които им пускал в отсъствието на Яасал.