Разбудени фурии

Пъхни ръка. Размърдай я.

Хвани се. Продължавай нагоре.

Измъкни ръка. Изтръскай я. Спри дъх, за да се поразсее освободената воня. Пъхни ръка по-нагоре.

Вече бяхме покрити с лепкави нишки и не си спомнях какво е да се катериш по чиста скала. В края на едно сравнително свободно място зърнах изгнилия труп на крилодерче, увиснало за ноктите под раздърпан пашкул, който не бе имало сили да разкъса, преди да умре от глад. Мършата добавяше нов, сладникаво-гнусен примес към общата воня. По-нагоре един почти съзрял ембрион сякаш завъртя клюнестата си глава да ме погледне, докато плахо бърках в паяжините на половин метър от него.

Изкатерих се на корниз, заоблен и лепкав от слуз.

Крилодерът се хвърли насреща ми.

Навярно бе стреснат не по-малко от мен. Как да не се стресне, когато отдолу се надигне отблъскващ облак, а подир него изскочи тромава черна фигура. Замахна с човка срещу очите ми, но улучи маската и главата ми се отметна назад. Клюнът изскърца пронизително върху стъклото. Лявата ми ръка изпусна опората и аз увиснах на дясната. Крилодерът изграчи, пристъпи напред и атакува гърлото ми. Усетих как назъбеният край на човката ожули кожата. Нямах друг избор, освен да се придърпам с дясна ръка плътно до скалата. Тласкана от неврохимията, лявата ми ръка светкавично излетя нагоре и сграбчи гнусната твар за шията. Смъкнах я от корниза и я запокитих надолу. Раздаде се нов изненадан грак, сетне оглушителен плясък на ципести криле. Сиера Трес изкрещя.

Намерих нова опора с лявата ръка и погледнах надолу. Двамата още бяха под мен. Крилодерът бързо се смаляваше в бръснещ полет над морето. Отдъхнах си.

— Добре ли сте?

— Бъди така добър да не го правиш повече — изсъска Бразил.

Не се наложи да го правя. Маршрутът на Нацуме продължаваше през зона с отдавна разкъсани паяжини, после през тясна ивица с по-гъсти секрети и най-сетне излязохме на открито. Още десетина добри опори ни изведоха върху равна каменна площадка под корниза в основите на Рилската цитадела.

Разменихме си измъчени усмивки. На площадката имаше място да седнем. Почуках с пръст микрофона.

— Иса?

— Да, слушам те.

Гласът й бе необичайно изтънял и забързан от тревога. Пак се усмихнах.

— На върха сме. Съобщи на другите.

— Дадено.

Пак се облегнах на камъка и въздъхнах. Загледах се към хоризонта.

— Страшно не ми се иска да го правя отново.

— Е, само това остана — каза Трес и посочи с палец нагоре. Проследих с поглед жеста й към долната страна на корниза.

Архитектура от времето на Заселването, бе обяснил презрително Нацуме. Толкова скапан барок, че преспокойно можеха да му турят и стълбичка. Сетне добави с гордост, която дългите му години като Отрицател не бяха успели да победят: Естествено, те не са и очаквали някой да се добере дотам.

Огледах барелефите по наклонената долна страна на корниза. Повечето бяха стандартни мотиви с крило и вълна, но на места имаше стилизирани лица, изобразяващи Конрад Харлан и най-близките му роднини от епохата на Заселването. На всеки десет сантиметра имаше за какво да се хване човек. Разстоянието до ръба на корниза не надхвърляше три метра. Въздъхнах и се изправих.

— Е, добре.

Бразил застана до мен, оглеждайки наклонената каменна зидария.

— Лесно изглежда, а? Как мислиш, дали има сензори?

Опипах рапсодията на гърдите, си, за да се уверя, че е добре закрепена. Разхлабих бластера в калъфа на гърба ми.

— На кого му пука, по дяволите?

Посегнах нагоре, пъхнах юмрук в окото на Конрад Харлан и разперих пръсти. После започнах да се катеря, преди да съм размислил. След около трийсет секунди висене излязох на отвесна стена. Там също имаше подобни барелефи и няколко секунди по-късно вече клечах върху парапет с ширина три метра и се взирах към капковидна декоративна градина с грижливо изравнени камъчета и изкусно подредени скали. В центъра имаше малка статуя на Харлан с кръстосани ръце и замислено сведена глава, а зад нея се извисяваше стилизиран марсианец, разперил криле в знак на закрила и предаване на властта. Заобленият край на градината завършваше с царствена арка, за която знаех, че води към закритите дворове и крилото за гости.

Лъхна ме аромат на билки и вишефрукти, но не се чуваше никакъв звук освен вятъра. Изглежда, всички гости бяха в централния комплекс, където пламтяха светлини, а вятърът отнасяше празничните шумове. Напрегнах неврохимията и долових радостни възгласи, музика, която Иса би оплюла от все сърце, и песен на красив женски глас.

Измъкнах бластера от калъфа на гърба си и включих захранването. Както дебнех в мрака край празненството, стиснал смъртта в ръцете си, за момент се почувствах като зъл дух от легендите. Бразил и Трес се изкатериха подир мен и застанаха от двете ми страни. Едрият сърфист стискаше тежка старинна пушка. Трес мъкнеше бластера с лява ръка, за да освободи дясната за автомат „Калашников“. Лицето й изглеждаше унесено, сякаш се чудеше дали да вдигне оръжията, или да ги захвърли. Лъч ангелски огън проряза нощта и ни озари, синкав и нереален. Гръмотевицата изтътна като подкана. А далече долу водовъртежът продължаваше да ни зове.

— Време е — тихо казах аз.

— Да, навярно стига толкова — обади се женски глас откъм благоуханните сенки в градината. — Оставете оръжията си, моля.