Накарай ме
- Автор: Чайлд Ли
- Серия: Jack Reacher #20
- Год: 2015
- Язык: болгарский
- Год: Обсидиан
- ISBN: 978-954-769-393-7
- Переводчик: Богдан Русев
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Накарай ме». Краткое содержание книги:
Ричър няма нищо против да помогне в едно случайно започнало разследване. Какво толкова би могло да стане? Съвсем скоро обаче невинната разходка се превръща в зловещо пътуване в сърцето на мрака — от престъпните гета на Лос Анджелис, Сан Франциско и Чикаго до най-скритите нива на киберпространството. Джак Ричър се изправя пред невъобразим кошмар. Но той никога не се е плашил. И никой не може да го накара да спре — да търси отговори и да раздава правосъдие.
— Деветдесет процента — каза той.
И наистина смяташе така. Нямаше му нищо. Нищо конкретно. Нямаше счупени кости или отворени рани. Но нищо не работеше съвсем както трябва. „Мозъкът не е същото нещо като ръката.“
— Как ще го направим? — попита Чан.
Ричър преброи наум. Куршумите, които бяха изстреляни в малката пристройка. Трясък и вой. Колко бяха?
Памет.
Той направи крачка встрани. Мъжът с джинсите и прическата вдигна карабината си.
Изстрел с М16 от двайсет метра разстояние. Теоретично, това беше проблем. Всеки опитен стрелец можеше да го улучи с далекобойно оръжие от двайсет метра разстояние. Това бяха по-малко от четирийсет дължини на цевта на карабина M16. Едва ли не от упор. Но мъжът не беше компетентен стрелец. Вече го беше доказал. При малката постройка. А сега беше тичал. Сега дишаше тежко. Гръдният му кош се повдигаше и спускаше. Сърцето му биеше учестено.
Ричър остана неподвижен. Мъжът стреля. И не улучи. Куршумът мина трийсет сантиметра над и встрани от него. Ричър чу как избръмча във въздуха, а след това и далечния трясък отзад, когато се заби в малката постройка до разбитата ограда. Където бяха убитите.
Той отстъпи обратно зад стената.
— Рано или късно ще му свършат патроните — обясни той.
— Ще презареди — каза Чан.
— Но не достатъчно бързо.
— Това ли е планът?
— Ще имам нужда от теб. За всеки случай.
— Какъв случай?
— Две глави мислят по-добре от една. Особено моята в момента.
— Добре ли си?
— Не особено. Но колко добре трябва да бъда за това?
— Аз ще го направя вместо теб.
— Не мога да те оставя да го направиш.
— Защото не е женска работа?
Ричър се усмихна. Спомни си за жените, които беше познавал през живота си.
— По лични причини — каза той. — Най-вече по навик.
— Как ще го направим?
— Аз ще привлека вниманието му. Той няма да ме улучи нито един път. Обещавам ти. И когато му свърши пълнителят, ще го засипя с куршуми. Междувременно ти ще тичаш към него, така че, ако аз пропусна, ти няма да го направиш.
— Не, и двамата ще привлечем вниманието му — каза Чан. — Ще го направим заедно.
— Не ми се струва много практично.
— Не ме интересува. Така ще го направим.
Двамата излязоха едновременно. Мъжът не беше помръднал от мястото си. Беше съвсем сам в необятната равнина. С джинсите, прическата и карабината M16. На двайсет метра от тях. Чан се прицели, като затвори едното си око. Ричър застана неподвижен с широко разперени ръце. Гледаше нагоре към небето, хванал оръжието си за предпазителя на спусъка с един пръст. „Хайде, стреляй.“ Мъжът го направи. Вдигна карабината си, застана неподвижно, прицели се и стреля.
И не улучи. Не улучи нито един от двамата.
Чан отвърна на огъня. С единичен изстрел. Празната гилза изхвърча във въздуха. Куршумът не улучи целта. Но мъжът отстъпи. Пет тромави крачки назад. После десет.
Чан отново стреля. Във въздуха проблесна още една гилза. И отново не улучи. Пшеницата се люлееше на вълни — тежко, бавно и тихо.
Мъжът вдигна карабината си. Но не стреля.
— Дали не му свършиха патроните? — попита Чан.
Главата на Ричър го болеше.
— Не знае — каза той. — Вече не ги брои. И аз не ги броя.
После се усмихна.
— Мислиш ли, че имаме късмет?
Той вдигна оръжието си. Държеше го с две ръце, без да се напряга, някъде по средата между здраво и леко. Погледна мушката и размазаното петно зад нея. Примигна. Виждаше мушката, но не както трябва. Освен това в ръцете му се беше появило микроскопично треперене. Всъщност трепереше цялото му тяло. „Нарушения на координацията, движението, паметта, зрението, говора, слуха, емоционалното състояние и мисленето.“
Той отпусна ръка.
— Трябва да се приближим.
Двамата скъсиха дистанцията, която мъжът беше увеличил. Без да бързат. Пулсът трябваше да остане спокоен, дишането — нормално. Мъжът добави още десет крачки към разстоянието помежду им. Джинсите и прическата продължаваха да се отдръпват все по-назад, към свинарника.
Ричър и Чан се приближаваха. Вонята беше силна. Но не толкова, колкото във филмовото студио.
Мъжът отстъпи още десет крачки. И се блъсна в оградата на свинарника. Ричър и Чан спряха.
Мъжът вдигна карабината си. И отново я отпусна. Стоеше до оградата, съвсем сам, притиснал гръб в нея, дребен и незначителен в пустотата. Слънцето беше високо на юг в небето. Далече зад мъжа, свинете му излязоха изпод навеса. Бяха дебели и гладки, лъскави от мръсотията. Всяка от тях беше голяма, колкото фолксваген.