Избор на оръжие

— Да, би станал чудесен паметник. Може би най-хубавият в света.

— Често ли пътуват ваши хора до Норилск? — попита Турецки.

— Фактически всеки ден.

Турецки му подаде дневниците на сондажите и обяснителните записки на Смирнов.

— Нека ги предадат в архива на норилската експедиция. Искахме да ги изпратим по пощата, но сега тя не е много сигурна. А това е особено важна документация.

— Още днес ще ги изпратя. Или утре — с първия човек.

— А сега се запознайте с моя млад колега и приятел, директора на агенция „Глория“ Денис Грязнов, и елате да обядваме заедно в ресторант „Узбекистан“.

— С удоволствие — прие поканата Николски.

Почти три часа прекараха на масата в градината на ресторант „Узбекистан“, като отдадоха дължимото на чудесната кухня и слушаха интересните истории на Николски за Норилск — града, който той така страстно ненавиждаше и пак така страстно обичаше. Когато напуснаха гостоприемния „Узбекистан“, вече се мръкваше. Изпратиха Николски до дома му, а после още почти цял час се разхождаха по „Тверска“.

— Не ми се прибира — призна Денис. — В Барнаул имах една приятелка, артистка. Често пъти след поредното представление трупата се събираше в някоя гримьорна и седяха там по два-три часа. Изпращаха ме за пиене и говореха ли, говореха. Аз много се ядосвах, но веднъж тя ми каза: след хубаво представление никога не ни се прибира вкъщи, ще ни се да продължим усещането за празник. Нещо такова. Сега я разбирам.

Все пак беше време да се прибират. Вече се бяха сбогували и Денис тръгваше към метрото, но Турецки неочаквано му подвикна:

— Чакай! Нека да се върнем за минутка до „Глория“.

— Защо? — учуди се Денис.

— Трябва ми папката с делото за „Норилски никел“.

— Защо? — повтори Денис.

— Да я занеса на Дорофеев.

— Сега?

— Да.

— Чичо Саша, сигурен ли сте, че това е правилно решение?

— Цял ден се колебах, но сега вече съм сигурен.

Денис го погледна с недоверие, но не каза нищо.

От „Глория“ Турецки се обади в приемната на Дорофеев. Слушалката вдигна секретарят.

— Обажда се Турецки. Не си забравил името ми, синко, нали?… Кажи тогава на шефа си, че идвам при него.

Когато Турецки влезе в приемната с дебелата папка под мишница, секретарят тутакси стана от мястото си и отвори пред него вратата на кабинета:

— Заповядайте. Господин Дорофеев ви очаква.

Банкерът се понадигна от креслото, за да демонстрира благоразположение към Турецки, след което с гостоприемен жест го покани да седне.