Маршрут 666
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #2
- Язык: болгарский
- Переводчик: Веселин Лаптев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Маршрут 666». Краткое содержание книги:
Дагоста кимна.
На метър-два от колибата Марго бе принудена да падна на колене. Останалите също бяха притиснати към земята край нея. Барабанният тътен и воят от стотици гърла наоколо бяха стигнали невъобразими височини.
Погледът й се спря върху каменните платформи около колибата. Върху най-близката бяха грижливо подредени като за някакъв свещен ритуал метални предмети.
Дъхът й спря.
— Пендъргаст! — изграчи дрезгаво тя.
Той се извърна и тя му посочи с глава камъка.
— О, това са по-големите сувенири — отвърна агентът. — Аз успях да отмъкна само най-малките.
— Това ми е ясно — напрегнато продължи Марго, — но разпознах какво представлява един от тях — спирачка за инвалиден стол.
Пендъргаст видимо се изненада.
— А това до него е лост за регулиране на наклона, пречупен в основата.
Агентът понечи да приближи платформата, но една от зачудените фигури го блъсна обратно.
— Не виждам смисъла — промърмори той. — Как тази подредба ще… — Внезапно млъкна и вдигна глава: — Лурд!
Последната дума изрече с висок, напрегнат шепот.
— Нищо не разбирам — объркано го изгледа Марго, но агентът замълча и впери очи във фигурата, заела позиция във вътрешността на колибата.
Там настъпи някакво раздвижване, а после през входа започна да се изнизва малка процесия. Качулати фигури излизаха по двойки, понесли огромни котли с димяща течност. Нестройното припяване набра сила и се извиси в истеричен писък. Носачите оставиха товара си в специално направени за целта вдлъбнатини на пода. Появиха се още четирима Бръчкави, вдигнали на ръце покрития с черна материя трон. Те заобиколиха оградата от кости, спряха пред най-големия камък и внимателно положиха носилката върху него. Черното покривало бе свалено и носачите тръгнаха по обратния път, стъпвайки като на парад.
Марго насочи очи към забулената фигура на стола, чиито черти се губеха в здрача. Ясно се виждаха единствено дебелите пръсти, които леко помръдваха. Песнопеенето заглъхна, после набра нова сила, натежало от трепетно очакване. Фигурата вдигна ръка и гласовете изведнъж затихнаха. После лицето й бавно изплува в светлината. Наведе се напред и върху човека паднаха неравномерни отблясъци.
Времето спря. Марго усети как кръвта замръзва в жилите й. Забрави страха и болката в коленете, забрави дори неумолимо тиктакащите часовникови механизми в галерията над главите им. Човекът, седнал върху трона от човешки кости, беше облечен в познатите габардинени панталони, а от шията му висеше също така познатата вратовръзка на точици. Беше Уитни Фрок.
Устата й зяпна, но от нея не излетя нито звук.
— О, Господи! — простена зад гърба й Смитбек.
Фрок огледа събраното множество с абсолютно безизразна физиономия. Огромната зала потъна в мъртва тишина.
Очите му бавно се сведоха към коленичилите пред него пленници. Дагоста, Смитбек, Пендъргаст… Когато стигнаха до Марго, нещо в тях потрепна, а тялото му изведнъж се раздвижи.
— Какво нещастие, драга — рече той. — Изобщо не очаквах да те видя в ролята на научен консултант на тази малка експедиция и наистина съжалявам. Не, не ме гледай така — това е самата истина. Спомни си, че когато дойде време да се отърва от онзи ирландски натрапник, аз ти пощадих живота. Ще добавя, че го сторих в разрез със здравия разум.
Дълбоко шокирана и потръпваща от смайване, Марго не беше в състояние да отрони нито звук.
— Но вече нищо не може да се направи — заключи Фрок и пламъчето в очите му угасна. — Що се отнася до останалите, бъдете добре дошли. Мисля, че е редно да се представите. — Пръстът му се насочи към Мефисто: — Кой например е този брадясал джентълмен, издокаран в парцали? Гледа като диво животно, попаднало в капан, и вероятно наистина е такова… Може би е някакъв туземец, когото експедицията е наела за водач. Пак ще ви попитам: как се казвате?
Отговори му мълчание.
— Я му прережи гърлото, след като не иска да говори! — обърна се старецът към един от помощниците си. — Тук не търпим невъзпитанието, нали така?
— Мефисто — прозвуча глухият глас на скитника.
— Мефисто, значи! Празнотата в познанията е опасно нещо. Особено при дрипльовци. Чак пък Мефисто! Колко банално, Господи! Прозвище, което без съмнение има за цел да всее страх в сърцата на жалките ви парцаливи последователи. Лично на мен не ми приличате кой знае колко на дявол, а по-скоро на жалък, пристрастен към дрогата скитник. Все пак не би трябвало да се оплаквам, защото вие и подобните ви се оказахте изключително полезни. Това трябва да ви го призная. А тук, сред моите деца, най-вероятно ще откриете свои отколешни приятели… — Ръцете му се вдигнаха и обхванаха с широк жест тълпата Бръчкави. Мефисто мълчаливо се сви.