Музей на страха
- Автор: Чайлд Линкольн, Престон Дуглас
- Серия: Пендергаст #3
- Язык: болгарский
- Переводчик: Тинко Трифонов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Музей на страха». Краткое содержание книги:
Когато екскаваторите, копаещи основите за нов строеж в Манхатън, захапват стара тухлена стена, отдолу зейват катакомбите на ужаса: тридесет и шест трупа, зазидани под земята от неизвестен сериен убиец.
Специалният агент на ФБР Пендъргаст и археоложката Нора Кели са въвлечени в паралелното разследване на две серии убийства: едната следа води към тунелите под строежа — и към миналото; другата, по-страшната — към днешния ден. И двете са свързани с потресаващи медицински експерименти над живи човешки същества. Медиите гърмят за убиец „папагал“, който повтаря маниера на своя незнаен предшественик и искат решителна намеса от властите. Но тъкмо агентът и Нора започват да свързват разбърканата мозайка на престъпленията, нова вълна от насилие изригва около тях и шеметните събития ги изправят пред невероятни разкрития.
— Какво е това? — попита Нора.
— „Музеят на чудатостите“ на Ленг.
В лявата ръка на Пендъргаст се бе появил пистолет. Сега вонята бе по-силна — сладникава, мазновата, тя изпълваше въздуха като мъгла, полепваше по косата, по крайниците, по дрехите й.
Той предпазливо тръгна напред, лъчът играеше по най-различни предмети в помещението. Някои от предметите бяха разкрити, но повечето — зачохлени с платна. Покрай стените бяха подредени стъклени шкафове и Пендъргаст пое към тях, лъчът на фенерчето му ги осветяваше един подир друг. Стъклото проблясваше, когато лъчът спираше върху него; тъмните сенки, хвърляни от предметите вътре, се отдръпваха като живи.
Изведнъж лъчът се закова на място. Нора видя как бледото лице на Пендъргаст изгуби и малкото цвят; който обикновено имаше. Отначало той просто се вторачи без да помръдва, дори сякаш не дишаше. След това бавно приближи сандъка. Лъчът на фенерчето потрепваше, докато вървеше. Нора го последва, питаше се какво бе въздействало тъй наелектризиращо на агента.
Този стъклен сандък не беше като останалите. В него нямаше скелет, препариран ловен трофей или някое резбовано божество. Зад стъклото се виждаше фигурата на мъртъв мъж, чиито ръце и крака бяха оковани с груби железни белезници и окови, сякаш взети от някоя музейна експозиция. Мъжът беше облечен в черно, с редингот от деветнайсети век и панталони на райе.
— Кой…? — успя да прошепне Нора.
Ала Пендъргаст беше като парализиран, не чуваше нищо, лицето му бе като вкаменено. Цялото му внимание бе приковано към изложения мъртвец. Светлината безмилостно шареше по трупа. Спря се задълго върху един детайл — бледа ръка, със сгърчена и съсухрила се плът. От разкъсаната гниеща плът стърчеше кокалче на пръст.
Нора се взря в оголеното кокалче — обагрено в червено и жълтеникаво на фона на пергаментовата кожа. Повдигна й се, когато осъзна, че на ръката й липсваха всичките нокти; всъщност кранчетата на пръстите представляваха кървави пънчета, пробити от стърчащите кости.
След това — бавно и неумолимо — светлината тръгна нагоре по трупа. Лъчът премина върху копчетата на редингота, върху колосания нагръдник и едва тогава спря върху лицето.
Беше мумифицирано, сбръчкано, съсухрено. Въпреки това обаче беше удивително добре запазено, всичките му черти бяха тъй добре моделирани, сякаш бяха издялани от камък. Изсъхналите, сбръчкани устни бяха разтворени, сякаш се усмихваха, и разкриваха две редици хубави зъби. Само очите ги нямаше — зейналите очни ябълки бяха като бездънни кладенци, в които не можеше да проникне никаква светлина.
Стори й се, че откъм вътрешността на черепа се дочу кухо, приглушено шумолене.
Проникването дотук в къщата вече бе изпълнило Нора с ужас. Но сега съзнанието й напълно блокира от още по-жесток шок: шокът на разпознаването.
Тя машинално се обърна към Пендъргаст, изгубила дар слово. Той не помръдваше, широко отворените му очи бяха вторачени в трупа. Каквото и да бе очаквал да открие, то във всеки случай не беше тъкмо това.
Отмести ужасена погледа си отново към трупа. Дори смъртта не можеше да я разколебае. Трупът имаше същата мраморно бяла кожа, същите фини черти, същите тънки устни и орлов нос, същото високо и гладко чело и изтънчена брадичка, същата мека и много светла коса — като Пендъргаст.
Шеста глава
Къстър огледа заподозрения — вече бе започнал да го нарича така — с дълбоко задоволство. Той стоеше в собствения си кабинет, с ръце, заключени зад гърба му с белезници, с кривната вратовръзка и омачкана бяла риза, разрошен, с тъмни потни петна под мишниците. Как наистина се срутват величията. Държал се бе дълго, поддържаше високомерната си, нетърпелива фасада. Но сега очите му бяха зачервени, устните му трепереха. Не можеше да повярва, че това би могло да се случи именно с него. Дължеше се на въздействието на белезниците, помисли си Къстър, уповавайки се на опита. Много пъти беше виждал подобни реакции и преди, и то на хора, далеч по-корави от Бризбейн. Имаше нещо в студеното стягане на белезниците около китките ти, в осъзнаването на факта, че си арестуван, безпомощен — хванат, — което хората не можеха да понесат.
Истинската, чистата полицейска работа бе свършила — сега оставаше само да се съберат всички малки съпътстващи улики, работа, която можеха да свършат и по-нискостоящите от екипа му. А самият Къстър можеше да се оттегли от сцената.