Нощем с белите коне

Той се събуди рано на другата сутрин и някак жадно се залови за работа. Работи тъй, докато при него дойде Аврамов. Не стана нужда да играе етюди, нямаше кой да им обърне внимание. Аврамов й без това изглеждаше задъхан и развълнуван, разказа му набързо една своя нова идея не за механично, а за биохимично почистване на материала — „до абсолютните сто процента“, както се изрази той. И едва тогава по-насъбра кураж да му каже за белите мишки. Слава богу, бяха умрели само три, всички други си живееха съвсем порядъчно. Хванаха се и двамата за това, говориха близо два часа. Но тоя път Урумов не беше нито разтревожен, нито подтиснат, Той беше изпълнен с надежди.

— Струва ми се, че и Уитлоу знае нещичко по тоя въпрос — каза Урумов. — На няколко пъти споменава, че в бъдеще може да се разчита на чисти материали.

— Мислите ли? — попита Аврамов неприятно изненадан.

— Това е само мое предположение — отвърна Урумов, малко стреснат от тона му. — Докато твоето е факт, и то поразителен! Главно с простотата си!

— Да, прав сте — каза Аврамов доста унило. — Той е голям учен, сигурно тая проста мисъл, както казахте, отдавна му е минала през ума.

Урумов съвсем го съжали.

— Навярно има предвид новата центрофуга — каза той. — Защото в писмото си не намеква за нищо друго.

Лицето на Аврамов леко се проясни. И тъкмо се готвеше да отвърне нещо, и телефонът неочаквано позвъни. Все още със зашеметена от мисли глава, академикът вдигна слушалката.

Беше Сашо. Гласът му звучеше много ясно, макар и малко смутено и гузно.

— Обаждам ти се от Казанлък, вуйчо… Ето една хубава новина за теб. Тая сутрин ние се оженихме с Криста… Искам да кажа, че сключихме граждански брак.

— Защо така внезапно? — запита академикът.

Навярно Сашо се бе стреснал от тона му, който можеше да мине и за съвсем равнодушен. Навярно бе очаквал вуйчо му да подскочи от радост.

— Знам ли защо? — отвърна той малко объркан. — Просто сутринта ни дойде тая идиотска мисъл. И в единайсет часа вече всичко беше готово. Аз трябваше да направя нещо за нея, вуйчо… След като й причиних толкова горчивини и страдания.

— Само за това?

— Е, не, разбира се… Вуйчо, ти знаеш, че не бих могъл да намеря по-добра и по-мила жена от Криста.

— Много добре знам, разбира се! — отвърна академикът със съвършено естествен глас. — Но дали ти знаеш, че това за теб ще бъде завинаги.

— Не е честно, вуйчо! — каза шеговито младежът, — Да ме плашиш така точно в деня на сватбата.

И той се засмя в слушалката, но както се стори на Урумов, малко пресилено.

— Аз не се шегувам, мойто момче… Ти трябва да го знаеш много добре. И от самото начало.

— Знам, вуйчо.

— И какво знаеш? — попита той малко нетърпеливо.

— Знам, че тя е слаба. И не би могла да понесе тежки удари.