Ема разточваше тестото за сладките и се опитваше да вложи цялото си сърце в тях. Винаги е обичала Коледа. След толкова години отново щеше да я прекара със семейството си. Кухнята миришеше на канела, от радиото долитаха коледни песни, а Бев размерваше съставките за пудинга. Навън падаше лек сняг.
Но сърцето й не бе тук, отдалечено бе на шест хиляди мили — при Майкъл,
Когато натисна тенекиената формичка в тестото, Бев я прегърна.
— Толкова се радвам, че си тук, Ема. Това означава всичко за мен и за баща ти.
— И за мен. — Изрязваше сладките във формата на снежинка и ги слагаше в тавичката. — Ти ме оставяше да ги правя когато бях малка. Ако Джоно беше тук, щеше да си вземе няколко, преди дори да са опечени.
— Защо мислиш, че изпратих навън Бри? — Гледаше как Ема ръси оцветена захар отгоре им. — Майкъл ти липсва, нали?
— Не предполагах, че ще ми липсва. Поне не чак толкова много. — Тя сложи тавичката в печката. — Глупаво е. Само две седмици. — След като нагласи часовника за печенето, тя се върна обратно, събра тестото и го разточи отново. Приятно й бе да чувства, че прави нещо с ръцете си, че е отговорна за нещо. — Може би е по-добре, че заминах. Не искам да се ангажирам твърде бързо.
— Кетрин казва, че бързо се възстановяваш.
— Мисля, че е така. Благодарна съм й, че остана с мен в Лос Анджелис през последните два месеца. Макар че не винаги съм го показвала — добави тя усмихнато. — Когато споделиш болката си, помага.
— Все още ли имаш кошмари.
— Не толкова често. И започвам отново работа. Най-накрая завърших книгата. — Тя спря с формичката в ръка. — Преди една година на Коледа беше кошмарна. Тази година е почти превъзходна. — тя се огледа, защото вратата се отвори внезапно. Формичката за сладки падна на пода. — Майкъл?
— Икономката ми каза да вървя направо в кухнята.
Тя извика радостно, хвърли се в прегръдките му и започна да го целува.
— Не мога да повярвам, че си тук. — Отдръпна се леко, засмя се и започна да го изтупва. — Направих те целия в брашно.
Бев избърса ръцете си и излезе.
— Ти каза, че не можеш да дойдеш — започна Ема.
— Промених си графика. — Притисна я отново към себе си. Желанието се разля по тялото му. — Весела Коледа!
— Колко време ще останеш?
— Два дни. — Погледна към печката. — Какъв е този шум?
— О, сладките ми. — Тя се втурна, за да изключи часовника. — Докато ги правех, си мислех за теб и съжалявах, че си толкова далеч. — Обърна се и го погледна. — Ще се върна с теб, ако искаш.
— Знаеш, че искам. — Погали с ръка плитката й. — Но също така знам, че трябва да бъдеш и със семейството си, ще те чакам да се завърнеш вкъщи.
— Обичам те. — Не разбра как изрече думите.
— Кажи го още веднъж.
Очите му я гледаха толкова напрегнато, че тя го погали успокоително по бузата.
— Обичам те, Майкъл. Съжалявам, че ми трябваше толкова време, за да ти го кажа.
В отговор той само я притисна до себе си. Това бе най-щастливият миг в живота му.
