Многоръкият бог на далайна
- Автор: Логинов Святослав
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иван Тотоманов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Многоръкият бог на далайна». Краткое содержание книги:
Всички чакаха мягмара и новата вода.
И далайнът най-сетне кипна, покри се с пяна и почна да изхвърля щедрите си дарове. По това време Шооран вече беше на централния нос и двамата с Ай се заеха с работата, с която бяха свикнали отдавна — да ровят в боклуците и да събират всичко по-ценно от изхвърленото на брега. Жалко, че точно през тези дни никой и не помисляше да сменя хляб за кост и кожа.
А после мокрото опустя. Жените се върнаха, та денонощно да събират наъса, мъжете си оправяха инструментите и оръжията и си пазеха нивите. Шооран и Ай останаха на брега сам-самички. След седмица-две, когато събирането на наъса свършеше, тук пак щяха да се появят хора, но дотогава можеха да си работят, без да ги е страх от никого и от нищо.
За четири дни Шооран построи девет оройхона, а после послуша Ай и тръгнаха на запад, към земите на изгнаниците. Той също искаше да разбере как вървят работите там, а може би дори и да помогне на хората, които познаваше, стига още да живееха там. Макар че с какво можеше да им помогне? Само с едно — да строи земя, както правеше навсякъде. И после пак да тръгне да обикаля постепенно стесняващия се далайн. И пак да строи, и пак да обикаля, без да знае кога кръгът ще се превърне в точка.
Ако не се броят желанията му от времената на великата битка за алдан-тесега, Йороол-Гуй нямал по-голяма мечта от това да хване илбеча Ван и да го изяде. Но колкото и пъти да изскачал Многоръкия от мътните вълни, Ван винаги бил нащрек и успявал да се спаси от алчните му ръце, като прескачал непристъпния за владетеля на далайна синор. И един ден, понеже бил уморен от тази безплодна гонитба и тя вече му била омръзнала, Йороол-Гуй рекъл:
— Защо бягаш от мен, илбечо Ван? Не разбираш ли, че в края на краищата аз все пак ще те победя? Защото аз съм вечен, а ти скоро ще умреш. И знай, че в ръцете ми смъртта ти ще е бърза и не толкова мъчителна, колкото смъртта от старост и болести.
— Може и да си прав — възразил Ван, — но засега не мисля да умирам. И освен това изобщо не искам да ме изядеш.
— Тогава хайде да се споразумеем — рекъл Йороол-Гуй. — Какво искаш в замяна на това да те изям?
— Да не би да си мислиш, че на света има такова нещо? — възкликнал Ван.
— Разбира се, че има — рекъл Многоръкия. — Просто трябва да се сетиш какво искаш повече, отколкото да изживееш докрай безкрайно краткия си живот.
— Добре тогава — рекъл Ван. — Съгласен съм. Винаги съм искал да знам вярно ли е, че далайнът няма дъно.
— Разбира се, че няма дъно — рекъл Йороол-Гуй. — Щом ти го казвам аз, значи е вярно.
— А, не, така няма да стане — рекъл Ван. — Гмурни се, разбери дали наистина няма дъно и ако няма, какво има тогава?
— И тогава ще ми дадеш да те изям?
— Да, кълна се.
И Йороол-Гуй се гмурнал, и си мислел:
„Далайнът не може да е чак бездънен, защото как тогава старецът щеше да го направи? Ще стигна дъното, ще се върна и ще изям Ван.“
И минал месец, и Йороол-Гуй все не изплувал на повърхността, а когато най-сетне изплувал, рекъл:
— Далайнът няма дъно. Гмурнах се толкова надълбоко, че настигнах камъка, хвърлен като жертва в моя чест от първия човек още първия ден, когато далайнът беше сътворен. И камъкът все още пада в бездната.
И като казал това, отворил най-голямата си уста.
Ван обаче бързо отскочил зад синора и рекъл:
— Ами ако дъното е още по-надолу? Защото нали камъкът все още пада и значи далайнът е още по-дълбок? Не можа да ми докажеш, че далайнът няма дъно. Гмурни се пак.
И Йороол-Гуй се гмурнал пак и го нямало цяла година. А когато годината изтекла, той се върнал и повикал илбеча, и рекъл:
— Далайнът няма дъно. Гмурнах се толкова надълбоко, че влагата стана като каменна твърд. Когато камъкът стигне дотам, ще увисне и ще спре, и няма да може да продължи да пада.
— Да не би това да е дъното? — попитал Ван.
— Не — отвърнал богът на далайна. — Камъкът няма да може да пада повече, но аз минах през тази гъста като каменна твърд влага и се спусках още цяла дузина седмици, но не видях никакво дъно.
— Мисля, че просто не си го стигнал — рекъл Ван. — Защото далайнът е още по-дълбок, сам го казваш.
— Какво искаш, да се гмуркам и да изплувам и да се мятам насам-натам като някоя сгащена тукка ли? — викнал Йороол-Гуй. — Може да се намери само онова, което го има! Как да ти докажа, че дъно няма, ако наистина няма дъно?
— Трябва да се гмурнеш и да преплуваш цялата бездна на далайна — рекъл Ван.