Птиците умират сами

Отнесе ли я до леглото, или я отведе? Струваше му се, че я е отнесъл, но не беше сигурен; знаеше само, че тя вече е там, че ръцете му я намират, докосват, че и нейните ръце го намират, докосват. О, боже! Моя Меги, моя Меги! Как са могли да ме накарат да те мисля за светотатство?

Времето не вървеше, а течеше, премина над него, докато съвсем изгуби смисъл и остана само една представа за безкрайност, по-осезаема и от истинското време. Той я усещаше и същевременно не я усещаше: във всеки случай тя не беше нещо отделно; искаше да я направи окончателно и завинаги част от себе си, издънка от себе си, а не само нещо, с което се слива и все пак е отделно от него. Никога вече нямаше да му е чуждо как се надигат на тласъци гърдите, корема, бедрата с вдлъбнатините и гънките между тях. Тя наистина беше създадена за него, защото той я беше направил такава — шестнадесет години й беше придавал форма и съдържание, без сам да знае, че го прави, а още по-малко — защо го прави. Забрави дори, че я беше дал другиму, че друг мъж я бе отвел до края на онова, което той сам беше започнал и винаги бе искал да е негово, защото тя беше неговото грехопадение, неговата роза, неговото творение. Това беше сън, от който той никога нямаше да се събуди, докато е мъж, с тяло на мъж. О, мили боже! Сега знам, знам! Знам вече защо я съхранявах в себе си само като представа, като дете, и то толкова дълго, след като тя беше надраснала и двете — само че защо трябваше да го научи по този начин?

Той най-сетне разбра, че онова, към което се беше стремил, беше да не бъде мъж. Никога, никога да не е мъж, а да бъде нещо много по-велико, надхвърлящо предопределението на мъжа. Но ето че съдбата му беше тук, в прегръдките му, затрептяла и засияла от него — нейния мъж. Мъж, завинаги мъж. Боже, не можеше ли да ме отмине това? Аз съм мъж, никога не ще мога да бъда бог, бил е заблуда този живот в стремеж към божествена същност. Такъв ли е всеки свещеник — да жадува да бъде бог? И се отрича от единственото, неопровержимо доказателство, че е мъж.

Той плътно я обгърна и с очи, пълни със сълзи, се вгледа в притихналото, озарено лице, видя как устните се разтвориха като розова пъпка, възкликнаха, заоблиха се в едно безпомощно „о“ от неподозирано удоволствие. Ръцете и краката й го обвиваха — живи въжета, свързали го с нея — копринен, гладък, терзаещ допир. Той положи брадичка на рамото й, допря буза до мекотата на нейната и се отдаде на влудяващия, непосилен порив на мъж в схватка със съдбата. В главата му всичко се въртеше шеметно, свличаше се, потъваше в дълбок мрак или блясваше с ослепителна светлина, в един миг се озова в центъра на слънцето, после светлината намаля, посивя и изгасна. Ето, това е да си мъж. Той не можеше да бъде нищо повече. Но не това му причини болка. Болката дойде в крайния момент, в момента на предела, от чувството му на празнота и пустош — екстазът е мимолетен. Той не можеше да се отдели от нея, и то сега, когато беше негова, създал я беше за себе си. И остана така вкопчен в нея, като удавник, търсещ спасение сред пустото море, и не след дълго, задържал се на повърхността, понесен отново от вълните на прилив, станал му вече познат, той се остави на неразгадаемата съдба, отредена на мъжа.