![Светилата [bg] - Читать Любимую Русскую Полную Книгу 👉 Read-E-Book.com](/uploads/posts/books/1/0/7/2/9/svetilata-bg-download.jpg)
Светилата [bg]
- Автор: Катън Елинор
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Лабиринт
- ISBN: 978-619-7055-19-1
- Переводчик: Владимир Молев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Светилата [bg]». Краткое содержание книги:
През 1866 година младият англичанин Уолтър Муди отива да си опита късмета в Нова Зеландия, която е обхваната от треска за злато. Но още първия ден попада в компанията на дванайсет непознати мъже, които са се събрали, за да разнищят три странни престъпления, извършени в един и същи ден: най-богатият човек в града е изчезнал безследно, една жрица на любовта е посегнала на живота си, а в дома на пропил се несретник е открито огромно съкровище. Постепенно се изяснява, че в сложната плетеница от лъжи, предателства, тайни и интриги са замесени всички. И че нищо не е такова, каквото изглежда, всичко е обвито в тайнство точно както при звездите, осеяли нощното небе.
Алистър Лодърбак беше изключително суеверен и смяташе, че може да посочи точния ден, в който късметът му е обърнал гръб, а именно вечерта на пристигането си в Хокитика, когато беше намерил тялото на саможивеца Кросби Уелс. Замислеше ли се за нещастията, които го бяха сполетели от тогава насам — най-вече крушението на „На добър час“, — в гърдите му пламваше гняв към цял Уестланд, тази загубена провинция, която като че ли беше взела дейно участие в заговора Лодърбак да бъде направен за смях и стремежите му да се осуетят. Потъването на кораба за него беше доказателство, че цялата област е прокълната и враждебно настроена към него. (Това убеждение не беше чак толкова лишено от логика, тъй като опасната пясъчна коса в залива на Хокитика се образуваше най-вече от чакъла и пясъка, които реката носеше от находищата нагоре по течението — скрити под повърхността, те затлачваха устието с постоянно променящи местоположението си плитчини, подвластни единствено на прилива: всъщност „На добър час“ беше намерил гибелта си сред остатъците от промиването на рудата в хилядите находища и в този смисъл можеше да се приеме, че всеки човек в Хокитика отчасти носи вина за крушението.)
Няколко дни след потъването на кораба Томас Балфор беше признал пред Лодърбак, че сандъкът му с документи и лични вещи е изчезнал от Гибсъновия вълнолом най-вероятно заради неволна грешка при разтоварването. Политикът изслуша обясненията му мрачно, без да прояви кой знае какъв интерес. След като „На добър час“ беше на дъното, не се налагаше Лодърбак да се занимава с Франсис Карвър, за да си върне любимия кораб, и документът за продажбата на платнохода, прибран в сандъка сред личните му вещи, вече не му трябваше.
През изминалите седмици Лодърбак беше усвоил привичката вечер до късно да играе на зарове: когато се чувстваше унил и без късмет, той често ставаше жертва на слабостта си към хазарта. Естествено, настояваше Джок и Огъстъс Смит също да се отдадат на порока, понеже не можеше да седи сам на масата. Те покорно се подчиняваха, макар че проявяваха изключителна предпазливост в залагането и се оттегляха рано-рано. Лодърбак играеше с мрачната решителност на човек, за когото победата е въпрос на живот и смърт, ала залагаше пестеливо, тъй пиеше и уискито, на малки глътки, за да му стигне до сутринта.
— Няма да си тръгнеш още днес следобед, нали? — попита той настойчиво и с нотка на съжаление в гласа.
— Напротив — отвърна Балфор, — потеглям веднага. Искам да съм в Хокитика преди вечеря.
— Отложи с един ден — помоли Лодърбак. — Ела довечера в Гърнси да похвърляме зарове. Няма смисъл да пътуваш сам. Аз трябва да остана да прережа лентата сутринта, но ще съм в Хокитика утре до обяд. Най-късно.
Превозвачът поклати глава.
— Не мога. Утре сутринта пристига голяма пратка. Още призори.
— Толкова ли е наложително да присъстваш лично?
— А, трябва ми време да си оправя сметките — усмихна се Балфор. — От сряда насам олекнах с дванайсет лири и както знаеш, тези дванайсет лири отидоха в твоя джоб. По лира за всяка страна на зара.
(Той скри истинската причина да бърза, а именно желанието да присъства довечера на „духовната беседа на по чашка“ в салона на „Скитническа слука“. Не беше отварял пред Лодърбак дума за вдовицата, откакто той му беше доверил за връзката си с нея, понеже смяташе за по-благоразумно да го остави да повдигне въпроса, когато и както сметне за добре. Политикът също избягваше да споменава госпожа Уелс, макар Балфор да усещаше, че мълчанието му е измъчено и дори отчаяно, сякаш той можеше всеки миг да се пречупи и да изкрещи името ѝ.)