Отминали времена
- Автор: Мортон Кейт
- Год: 2013
- Язык: болгарский
- Год: Колибри
- ISBN: 978-619-150-125-0
- Переводчик: Надежда Розова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Отминали времена». Краткое содержание книги:
По време на Втората световна война майката на Еди, тогава тринайсетгодишна е евакуирана от Лондон и заживява в замъка Милдърхърст при семейство Блайд: ексцентричната Джунипър, нейните по-големи сестри близначки Пърси и Сафи и баща им Реймънд, автор на прочутата книжка „Истинската история на Човека от калта“, превърнала се в детска класика. Във величествения замък вълшебен нов свят разтваря двери за младата лондончанка — светът на книгите, на полета и въображението, на свободата и независимия дух, но и на дебнещите край тях опасности.
Години по-късно Еди Бърчил се опитва да разгадае тайната на майка си и започва да разлиства миналото. Духът на трагична гибел, на жестока принуда, на лудост и насилие витае над величавите старини на замъка Милдърхърст и неговите три обитателки, пленници на бащиното си завещание, заложници на благородната си почтеност, на силната си взаимна привързаност и всеотдайност. Личната трагедии на сестрите Блайд се оказва преплетена с живота на младата Еди Бърчил и очаква катарзиса на своята развръзка.
Истината за отдавна отминалите времена ще бъде разбулена
Когато пристигнах във фермата, там ме очакваше бележка.
„Добре дошла, Еди. Трябваше да свърша някои неотложни неща, а Бърд е болен от грип. Заедно с бележката ти оставям ключа за трета стая (първия етаж). Съжалявам, че пропуснах пристигането ти. Ще се видим на вечеря, в седем в трапезарията.
Мерилин Бърд
П.П. Накарах Бърд да сложи в стаята ти по-хубаво писалище. Малко е тесничко, но реших, че ще ти е приятно да се разположиш удобно, докато работиш.“
„Малко е тесничко“ беше слабо казано, но аз винаги съм си падала по тесните тъмни пространства, затова веднага се заех да подредя красиво преписите от интервютата на Адам Гилбърт, моите книги „Милдърхърст на Реймънд Блайд“ и „Човека от калта“, няколко бележници и писалки, а накрая седнах и плъзнах длани по гладкия ръб на писалището. Изпуснах тиха и доволна въздишка и облегнах брадичка на ръцете си. Не се чувствах като на първия учебен ден, а сто пъти по-хубаво. Предстояха ми дълги четири дни и бях преизпълнена с ентусиазъм и нови възможности.
Тогава забелязах телефона — старомоден бакелитов апарат — и изпитах непознат копнеж. Разбира се, дължеше се на факта, че отново съм в Милдърхърст, на същото място, където се беше озовала мама.
Телефонът звъня ли, звъня и точно преди да затворя, тя вдигна задъхана. Кратичка пауза, после я поздравих.
— О, Еди, извинявай. Грижех се за баща ти. Втълпил си е… Всичко наред ли е?
Тонът й беше остър като молив.
— Всичко е наред, мамо. Исках само да ти кажа, че пристигнах.
— А!
Пауза, за да си поеме дъх. Бях я изненадала: обикновено не й се обаждах да й съобщя, че съм пристигнала благополучно. Вече повече от десет години не го правех, откакто я убедих, че щом правителството ми има доверие да гласувам, може би е време и тя да ми се довери, че мога да пътувам с метрото, без да докладвам, че съм се добрала до някъде по живо, по здраво.
— Ами добре. Благодаря, че се обади. Много мило, че ме осведоми. Баща ти ще се зарадва. Липсваш му, много е унил, откакто замина. — Още една пауза, този път по-дълга, сякаш чувах мислите й, а накрая изстреля на един дъх: — Значи, си там? В Милдърхърст? Как е? Как изглежда?
— Изглежда великолепно, мамо. Есента е позлатила всичко.
— Помня, помня как изглеждаше през есента. Как горите оставаха зелени известно време, но външната им част гореше в червено.
— Има и оранжево — казах. — А листата са навсякъде. Наистина навсякъде, като дебел килим върху земята.
— И това помня. Духа вятър откъм морето и те падат като дъжд. Духа ли, Еди?
— Още не, но според прогнозата през седмицата ще има силен вятър.
— Почакай и ще видиш. Листата ще завалят като сняг. Шумолят под краката ти, когато тичаш по тях. Помня го.
Последните две думи бяха изречени тихо, прозвучаха някак крехки, и аз не знам как, но ме заля прилив на чувства и се чух да казвам:
— Знаеш ли, мамо, приключвам тук на четвърти. Помисли дали да не дойдеш за един ден.
— О, не, Еди, не. Баща ти не може…
— Трябва да дойдеш.
— Сама?
— Ще обядваме на някое хубаво място, само двете. Ще се разходим из селото. — Предложението беше посрещнато с мрачно подсвирване от другата страна. Снижих глас: — Не е нужно да се доближаваме до замъка, ако не искаш.
Мълчание и точно когато за миг си помислих, че е затворила, чух тих звук и разбрах, че мама още е там. Звукът продължи и аз осъзнах, че тя кротичко плаче по телефона.
Очакваха ме в замъка на среща със сестрите Блайд едва на следващия ден, но предстоеше промяна на времето, затова не исках да пропилявам ясния следобед на бюрото си. Джудит Уотърман предложи статията да отразява и собствените ми впечатления от мястото, затова реших да изляза да се поразходя. Госпожа Бърд отново беше оставила кошница с плодове на нощното шкафче, взех си ябълка и банан и пъхнах в голямата си платнена чанта бележник и химикалка. Оглеждах стаята, канейки се да изляза, когато дневникът на мама привлече погледа ми — стоеше си малък и смълчан в единия край на бюрото.
— Добре, мамо, хайде да те върнем в замъка.
Като дете, в редките мигове, когато мама не ме чакаше у дома след училище, отивах с автобуса до работата на татко в Хамърсмит. Там трябваше да си намеря местенце на килима — дори бюро, ако ми провървеше — в някой от кабинетите на младши партньорите, за да си напиша домашните, да украсявам училищния си дневник или да напявам фамилията на най-новото си увлечение — каквото и да е, само да не говоря по телефона и да не се пречкам.