Айвънхоу [bg]
- Автор: Скотт Вальтер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Теодора Атанасова
- Жанр: Исторические приключения
Электронная книга - «Айвънхоу [bg]». Краткое содержание книги:
— Братко — обърна се той към рицаря, — трябваше по-предпазливо да използваш силата си. Ако ми беше строшил ченето, едва щях да мога да мотолевя литургията, защото лошо свири свирачът, ако няма долна челюст. Въпреки това ето ръката ми в приятелско уверение на това, че няма вече да си разменям удари с тебе, след като веднъж съм загубил от такава размяна. Сега край на всички нелюбезности. Нека искаме откуп от евреина, защото вълкът козината си не мени и той ще си остане евреин.
— Свещеникът — обади се Клемънт — май не вярва вече толкоз много В покръстването на евреина, откак получи този удар по главата.
— Я млъкни, негоднико! Какво ми дрънкаш за покръстване? Каква е тази работа! Та няма ли тук уважение? Всички станали господари! Слушай да ти кажа, приятелю — аз бях още малко замаян, когато смелият рицар ме удари, иначе щях да удържа! Ама ако още се надсмиваш, ще узнаеш, че мога не само да получавам удари, ами и да ги нанасям!
— Стига вече! — намеси се Локсли. — А ти, евреино, помисли за откупа си. Няма защо да ти казваме, че твоето племе е прокълнато от всички християни. Вярвай ми, че дълго няма да те търпим между нас. Помисли си тогаз какво ще ни предложиш, а пък аз в това време ще се занимая с един по-друг пленник.
— Колцина от хората на Фрон де Бьоф бяха взети в плен? — запита Черния рицар.
— Никой, за когото заслужаваше да се иска откуп — отговори смелият стрелец. — Бяха неколцина жалки слуги, които пуснахме да си търсят друг господар. Достатъчна ни беше мъстта и печалбата — те всичките не струваха пет пари. Пленникът, за когото става дума, е по-хубава плячка. Той е един монах-веселяк, който отивал да посети любовницата си, доколкото мога да съдя по облеклото му и по такъмите на коня му. Ето го и достойният прелат — наперен като пуяк!
И двама селяни доведоха пред трона на разбойническия главатар нашия стар познайник абата Еймър от Жорво.
ГЛАВА XXXIII