Началото

Сякаш прочел мислите му, Харада изпъна врат. Очите му бяха затворени; той прошепна няколко думи и Шигеру си спомни, че ги е чувал и по-рано, изречени от Несуторо в момента на смъртта на неговите деца, съпруга и приятели — молитвите, които Скритите редят, когато си отиват от този свят. Спомни си прозрението си, че кастреният храст расте по-буйно. Въпреки ожесточените усилия на Ийда да ги унищожи, Скритите продължаваха да се множат и да разпространяват учението си. Смяташе, че това е неясна вяра на потъпканите, на най-ниските слоеве в обществото, но ето че сега тя бе покълнала в един от собствените му воини.

Вече бе хванал дръжката на Джато и се канеше да го извади, но внезапно отпусна ръка.

— Имам за теб една последна задача — рече той. — Отнеси отговора ми. След като я изпълниш, считай се за освободен от всички задължения към мен. Вече не си част от клана Отори.

Изреченото му прозвуча отвратително. Никога през живота си не бе отправял тези думи към когото и да било. Харада бе останал без господар, подмятан от вълните, както се казва, по свое собствено желание.

— Има и други начини да ви служа — измърмори Харада.

— Тръгвай сега — нареди му Шигеру. — Преди още някой да е разбрал, че си тук. Сбогом.

Харада стана, изрече глухо думи на благодарност и бързо се отдалечи. За известно време тишината се завърна в светилището, ако не се смятаха плискането на вода и глухият шум от ведрото, вятърът в дъбовете и шумоленето на падащите листа. Високо запя кос. Захладня, все едно щеше да пада слана.

В далечината Шигеру долови шум от хора, които приближаваха. Момичето се появи, тичайки по хълма, последвано от баща си и повечето мъже на селото. Те носеха прътове, сопи, мотики, а на лицата им бе изписан гняв.

— Тези хора дойдоха и в селото — рече свещеникът. — Питаха за владетеля Отори. Казахме им, че не знаем нищо за него, да го потърсят в Хаги. Но те вероятно са се скрили в гората и са ви причакали там.

— Но кой би посмял да стори такова нещо? — възкликна един момък.

— Знаем кой! — отвърна друг, вдигайки сърпа си. — Трябва да отидем в Хаги и да изразим несъгласието си.

Шигеру не познаваше убитите. Те не носеха гербове върху дрехите си и когато телата бяха съблечени, нямаха татуировки или други знаци, освен белези от стари рани. В съзнанието му внезапно изникна предупреждението на Кенджи.

— Може ли да са били разбойници? — попита той свещеника. Ако тъй близо до Хаги вилнееха банди от мъже без господари, трябваше да се разправят с тях.