Играта
- Автор: Джойс Бренда
- Язык: болгарский
- Жанр: Исторические любовные романы
Электронная книга - «Играта». Краткое содержание книги:
Изражението на Лиъм бе станало напълно сериозно.
— Моля те да ме изслушаш внимателно, Бес, много внимателно.
Тя се наежи, подразнена от неговата фамилиарност.
— Слушам те. Чакам. Очаквам това обяснение от дълго време.
— Намеренията ми не бяха да те нараня.
Елизабет стоеше като вкаменена под настойчивия му поглед. Кралицата беше изчезнала; останала бе само жената, която никога не бе намерила смелост да изживее мечтите си.
— Аз не съм папист и ти го знаеш. Знаеш, че по време на управлението на сестра ти съм видял достатъчно много клади, за да не може дори да ми хрумне да подкрепям фанатик като Фицморис.
— Да, знам. И тъкмо затова не мога да те разбера, Лиъм — извика тя. — Ти предаде мен, Лиъм. Своята приятелка и кралица!
— Не! — Лиъм пристъпи към нея. — Не съм те предал. Ти преследваш бунтовниците в Ирландия от години без никакъв успех. Лорд Перът е неспособен да залови Фицморис и всички знаят това. Но аз — той направи драматична пауза. Очите му блестяха. — Аз мога да хвана католика, Бес, и ако ме пуснеш на свобода, ще го хвана.
Елизабет зяпна от изумление.
— Що за безочие? — извика тя. — Какви номера ми пробутваш, Лиъм? Молиш ме да те пусна на свобода? Ти си предател. А предателите трябва да увиснат на бесилката.
В погледа на Лиъм нямаше и следа от уплаха. Той каза търпеливо:
— Ти не ме слушаш, Бес.
Кралицата трепереше.
— Как би могъл да ме накараш дори да си помисля да те освободя?
Лиъм лекичко се усмихна.
— Никога не съм те предавал. Напротив, поех огромен риск за собствения си живот, като се съюзих с най-злия ти враг, за да мога да го заловя и да го изправя пред теб.
Тя го гледаше втренчено, неспособна да говори.
— Нима нямаш и други шпиони, Бес? — с безкрайна мекота продължи той. — Толкова ли си изненадана от това, че реших да бъда твой агент? Кой друг би могъл да подмами и да плени Фицморис, ако не аз, с моята репутация на негодник и с моите възможности на морски капитан?
Елизабет продължаваше да мълчи. Мислите й препускаха с шеметна скорост, разкъсвани между логиката, която й казваше да не вярва на думите му и обичта, която изпитваше към него и която я изпълваше с вълнение и надежда.
— Направих го по-силен с единствената цел да мога след това да го унищожа — спокойно каза Лиъм. И на устните му разцъфна усмивка — усмивка на победител, на господар на играта. — И когато го сторя, очаквам да бъда щедро възнаграден от теб. — Погледът му прикова нейния.
Елизабет се извърна, представяйки си наградата, която щеше да й поиска — награда, за която никой друг мъж не би се осмелил да помоли, твърде лична, твърде интимна. Вече долавяше вкуса на целувките му, усещаше прегръдките му. Тя навлажни устни и се опита да прогони женските фантазии от мислите си. Беше кралица. Не можеше да си позволи да бъде съблазнявана от този мъж.
Но в главата и отекна един-единствен въпрос. Би ли посмяла? Би ли посмяла да се довери на своя златен пират и този път, след всичко, което й бе причинил?
Вдигнала качулката на своята обшита с кожи кадифена пелерина, за да скрие лицето си, Катрин премина през северната порта на двореца Ричмънд. От едната й страна вървеше Макгрегър, от другата — Ги. В компанията на грамадния шотландец и на малкото момче Катрин далеч не се чувстваше незабележима.
Всеки момент щяха да я разпознаят. Твърде разстроена заради неминуемата гибел на Лиъм, тя се бе замислила за собствената си поява в двореца едва преди час, когато вече пътуваха с една лодка от Лондон към Ричмънд. Знаеше, че пристигането й ще предизвика удивление, вълнение и всевъзможни ужасяващи клюки и се молеше единствено за още малко време, преди да се случи неизбежното.
Най-важното бе да научи колкото е възможно повече за Лиъм. И да се срещне с кралицата.
За останалото щеше да мисли после.
Докато преминаваха през малкия портал и се изкачваха по широкото стълбище, което водеше право към дворцовия вестибюл, Катрин разсъждаваше върху абсурдното си положение. Да защитава човека, който бе предал най-подло както самата нея, така и баща й. Да оправдава съюза му с Фицморис. Колко смешно. И колко тъжно.
Влизането в двореца накара сърцето й да заподскача от страх. Да си уреди аудиенция при кралицата бе най-лесната задача. Но как щеше да убеди Елизабет да пощади живота на Лиъм? Откакто бе научила за залавянето му, Катрин не мислеше почти за нищо друго и не бе успяла да намери нито един убедителен аргумент в негова защита.
Беше разсъждавала много и върху въпроса как да се представи в двореца. Всички я смятаха за съпруга на Джон Хок, освен ако Лиъм не бе казал на някого за сватбата на острова. В крайна сметка Катрин реши да не споменава втория си брак. Това нямаше да й помогне. Защото тя изобщо не възнамеряваше да живее с Лиъм отново, дори ако той останеше жив. През тези дни бе достигнала до най-тайните, най-тъмните дълбини на душата си и бе открила, че част от нея все още обича Лиъм — глупаво, противно на разума и волята й — и че винаги ще го обича. Но никога нямаше да може да възвърне доверието си в него.