Томичукалата
- Автор: Кинг Стивен Эдвин
- Серия: Stephen Kings Novels #24
- Язык: болгарский
- Переводчик: Вихра Манова
- Жанр: Ужасы
Электронная книга - «Томичукалата». Краткое содержание книги:
Боби Андерсън, авторка на уестърни, случайно се натъква на грамаден и странен предмет. По-късно тя споделя с приятеля си Джо Гарднър — поет и заклет алкохолик: „Беше летяща чиния. Нито един самоуважаващ се автор на научнофантастични романи не би описал подобно нещо, а пък ако го стори, нито един самоуважаващ се редактор не би го допуснал в книгата… Няма по-изтъркан писателски трик.“
Но около летящата чиния, катастрофирала още преди ледниковия период, витаят зли сили, които въздействат на хората в градчето, превръщат ги в томинокърс, загубили човешкия си облик. Невинни уреди като косачки, автомати за кока-кола и прахосмукачки оживяват и започват да убиват. Извънземните въздействат чрез компютри, четящи мисли, свързани с видеокасетофоните на местните жители.
Кошмарът започва…
Тя тръгна надолу по стълбите и помъкна след себе си старата пътна торба на Ралф, в която бе напъхала куклите.
По тротоара вървеше Боби Тремейн и си подсвиркваше някаква мелодия. Той я видя и каза:
— Да ви помогна ли, госпожо Маккосланд?
— Не, не. Благодаря ти, Боби.
— Добре. — Той й се усмихна. В устата му бяха останали едва няколко зъба, подобно на порутени тараби по оградата на дом, обитаван от духове. — Ние всички те обичаме.
— Знам — отвърна Рут, докато качваше торбата на предната седалка в колата. — Знам го чудесно.
„(какво мислиш Рут къде отиваш)“
„(Крал Карл и кралица Клара крали кларинети)“
„(кажи ни Рут кажи ни какво ти наредиха куклите)“
„(чичковите червенотиквеничковчета)“
„(хайде Рут това ли е което искаме или не)“
„(искаш ли да се запознаеш с крал Карл)“
Тя погледна Боби и се усмихна, а той трепна и някак като че ли се смути.
„(Обичате ме, така ли?… Да, ама ви е страх, и с основание)“
— Тръгвай, Боби. Остави ме на мира — подкани го Рут и Боби си тръгна.
Той повървя известно време, после се обърна през рамо и я погледна. Младежкото му лице изглеждаше притеснено и недоверчиво.
Рут подкара колата към кметството.
Поради неприсъствения ден сградата бе съвършено празна. Тя вървеше по пустите и кънтящи коридори и дърпаше след себе си торбата, понеже бе твърде тежка, за да я носи. От това мозайката на пода сухо скърцаше като опашката на гърмяща змия. Здраво сграбчила с две ръце връвта на торбата, лека-полека Рут бавно изкачи три етажа. Главата отново я болеше мъчително. Тя прехапа устни и два зъба веднага се откъртиха с някаква прогнила лекота. Рут побърза да ги изплюе. При всяко поемане на въздух дъхът й я дращеше по гърлото като остра слама. През високите прозорци на третия етаж нахлуваха прашни ивици слънчева светлина.
Рут повлече торбата по напечения и задушен коридор. На този етаж имаше само две стаи, по една от всяка страна. В тях се съхраняваха градските архиви. Ако приемем, че кметството на Хейвън бе неговия мозък, то в тези две знойни тавански стаички се помещаваше неговата хартиена памет, свидетелстваща за периодите, когато градчето започна своето съществуване под името плантацията Монтвил и впоследствие премина през имената Кудърсвил, Монтгомъри и Илион.
А наоколо шумоляха и нашепваха познатите гласчета.
Рут за момент поспря пред последния прозорец на коридора и се загледа надолу към главната улица. Пред търговския център „Кудър“ бяха паркирани поне петнайсет коли, понеже в неделя магазините му работеха от обяд до шест вечерта. Хора се виждаха и в закусвалнята „Хейвън Лънч“. Животът си течеше както обикновено.
„Всичко изглежда толкова нормално… толкова нормално, че чак лошо да ти стане!“
Рут усети, че я обзема някаква колеблива нерешителност, но тъкмо тогава видя как Мус Ричардсън вдигна глава към нея и помаха с ръка, все едно че я виждаше през зацапаното стъкло на прозореца.
След Мус и други хора започнаха да гледат нагоре към нея.
Рут отстъпи назад, обърна се и взе пръта за отваряне на прозорците, оставен в ъгъла на коридора, после хвана с куката му халката на сгъваемата стълба към часовниковата кула и я спусна надолу. След това остави пръта и се заслуша в механичното тракане на часовниковия механизъм, на фона на което се чуваше и шумоленето на крилата на спящите прилепи. Кулата беше пълна с прилепи. Отдавна трябваше да я почистят, но опушването се очертаваше като доста неприятна и скъпа процедура. Очевидно щяха да го направят едва когато механизмът на часовника се повредеше и се наложеше да го ремонтират, а това със сигурност щеше да е скоро. Не след дълго някой ден часовникът щеше да отмери пладне в три посред нощ и стига общинските съветници и кметът да си бяха на мястото, всичко щеше да се направи, както си му е редът.
Рут омота около китката си връвта на торбата и започна да се изкачва по стълбата, а товарът подскачаше след нея, сякаш влачеше труп в чувал. С всяка измината стъпка връвта се впиваше все по-силно в плътта й. Ръката й посиня и изтръпна. Тя дишаше тежко и мъчително, а дъхът сякаш разкъсваше гърдите й.