Разбивач на сърца
- Автор: Гарууд Джули
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иванка Савова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Разбивач на сърца». Краткое содержание книги:
Регистрира се в хотела и взе горещ душ. Беше си донесла красива нощница, но вместо нея облече червената фланелка с огромния костур отпред.
Как беше могъл да я напусне? Сълзите отново потекоха по бузите й и това я ядоса. Лорен си спомни как реагира той, когато му каза, че го обича. Изглеждаше ужасен. Тя си бе помислила, че той се държи така, защото тази любов ще му създаде усложнения, но сега престана да се залъгва и прие истината. Той не я обичаше. Бе толкова просто.
Лорен грабна една хартиена кърпичка, легна в леглото и се обади на Мишел, за да й поплаче на рамото.
Мишел вдигна слушалката при първото позвъняване. Гласът й звучеше сънливо.
— Ако ми се обаждаш, за да ми кажеш, че съжаляваш за сватбата, прощавам ти. Точно както направих и последните три пъти, когато ми се обади на Хавайските острови. Вината не беше твоя. Майка ми ти прощава, татко ти прощава, а също и ние с Кристофър.
— Той ме напусна, Мишел.
Приятелката й изведнъж се събуди напълно.
— Какво искаш да кажеш с това? Всъщност ти къде се намираш?
— В Париж — отговори Лорен, подсмърчайки.
— Плачеш ли? Изгубила си делото. Лорен, толкова много съжалявам.
— Не съм го изгубила.
— Искаш да кажеш, че отново си богата?
— Предполагам.
— Нещо не ти личи да си щастлива.
— Не чу ли какво ти казах? Ник ме напусна. Не ти го съобщих последния път, когато се обадих, но той ме напусна в деня след сватбата ти. Стисна ми ръката за довиждане, Мишел и си тръгна. Той не ме обича.
— Стиснал ти е ръката? — Мишел избухна в смях.
— Никак не е смешно. Този телефонен разговор струва пари, затова говори бързо и се отнасяй със съчувствие.
— Добре — съгласи се приятелката й. — Хайде, нещата ще се оправят.
— Сега пък си язвителна.
— Извинявай, какво смяташ да правиш с него?
— Нищо. Той не ме обича.
— Забелязах как те гледаше, когато танцувахте на пикника. По същия начин ме гледа и Кристофър, когато иска… е, нали знаеш.
— Това е похот, а не любов. Аз го изплаших.
— О, скъпа, това ти наистина го умееш. Остава ти само едно-единствено нещо — посъветва я тя. — Ще ти се наложи да тичаш след него. Да го хванеш.
Лорен въздъхна.
— С нищо не ми помагаш. Чувствам се ужасно нещастна. Мразя да съм влюбена.
— Тичай след него — повтори тя.
— А после какво? Не мога да го накарам да ме обича. Ако това е любовта, не ми трябва. Знаеш ли какво ще направя? Ще продължа живота си и ще забравя за него. Да, точно това ще сторя!
— Добре — съгласи се Мишел и по гласа й Лорен позна, че се усмихва. — Имам само един въпрос. Как смяташ да го забравиш?
— Влюбих се в него почти изведнъж, значи това може би не е истинската любов. Звучи смислено, нали?
— О, моля ти се. Чуваш ли се какво приказваш? Дълбоко в сърцето си знаеш, че това не е сляпо увлечение. Аз се влюбих в Кристофър след нашата първа среща. Понякога се случва така. Просто разбрах, че искам да прекарам с него остатъка от живота си. Последвай го, Лорен. Не позволявай на гордостта си да провали всичко.
— Гордостта няма нищо общо с това. Ако той ме обичаше, нямаше да ме напусне. Всичко свърши и аз трябва да се примиря.
Лорен имаше чувството, че сърцето й ще се пръсне. Мишел продължаваше да говори, но тя не я слушаше. Прекъсна я, за да й каже „чао“. Искаше да се прибере у дома, но вече не знаеше къде е това.
Обади се на румсървиса и си поръча горещ чай. Преодоляваше трудностите по този начин, Ник й го беше казал.
Изведнъж й се прииска по-бързо да напусне Париж. Звънна в авиотранспортната компания и изтегли напред часа на полета си. Можеше да спи в самолета. Стана от леглото и започна отново да събира багажа си. Тъкмо бе затворила чантата, когато някой почука на вратата. Сигурно бяха донесли чая. Тя грабна една носна кърпичка пътьом и отиде да отвори вратата.
— Просто го сложете…
Ник стоеше в коридора и я гледаше сурово. Лорен застина. Не можеше да продума, не можеше да помръдне.
Той изглеждаше ужасно. Косата му падаше върху лицето, дрехите му бяха смачкани, сякаш бе спал с тях, погледът му — измъчен. Но в този миг Лорен си помисли, че наистина е красив.
— Дори не си сложила веригата на вратата? За какво си мислеше, като отвори? Беше ли заключила?
Тя не му отговори. Просто стоеше там, вторачена в него, със смаяно изражение. Ник забеляза, че е плакала. Очите й бяха зачервени и подпухнали.
— Ето как се заключва вратата — показа й той, след като влязоха.
Сега тя беше в ръцете му. Ник си пое дълбоко дъх и онова чувство на паника, което го беше преследвало през цялото време, изведнъж изчезна. Лорен се намираше само на една крачка от него и светът отново придобиваше смисъл.