Цар Плъх

— Здрасти! — пресече му пътя Питър Марлоу. — Де да имах твоята смелост!

Погледът на Царя се избистри и той изхриптя:

— Здравейте, сър. Козирува и понечи да отмине.

— Чакай, Раджа, какво ти става?

— Нищо. Просто… просто не ми се разговаря.

— Защо? Ако съм те обидил с нещо или ако ти се натрапвам, моля те, кажи.

— Не, ти нямаш нищо общо с това. — Царя се усмихна пряко сили, а цялото му същество крещеше: „Боже мой, какво толкова лошо сторих? Та аз хранех тия проклетници, аз им помагах, а сега всички отвръщат очи от мен, сякаш съм някакъв звяр.“ Той хвърли поглед назад към Форсайт и го видя да изчезва между две бараки. Преряза го остра болка: „Ето го и тоя — той пък мисли, че съм доносник.“

— Какво ти каза капитанът? — поинтересува се Питър Марлоу.

— Нищо. Той… аз… трябва да му свърша една работа.

— Кажи ми, ако мога да ти помогна с нещо. Нали сме приятели. Ето, виждаш, аз няма да те изоставя.

Но единственото желание на Царя бе да се скрие вдън земя. Форсайт и мъжете в лагера го бяха унищожили, смазали бяха гордостта му и сега в него живееше само ужасът.

— Хайде, довиждане — измърмори той, козирува и бързешком се отдалечи. — „О, господи боже мой! — В гърдите му напираше плач. — Нека бъда пак това, което бях, моля те, моля те!“

На следващия ден над лагера прелетя самолет и от търбуха му се изсипаха провизии. Част от пратките паднаха в лагера, други потънаха в джунглата. Тях така и не ги потърсиха. Никой не смееше да излезе извън оградата — можеше да им кроят номер. Въздухът както винаги гъмжеше от мухи, няколко души умряха. Мина още един ден. Над пистата закръжиха самолети. В лагера пристигна истински полковник. С него дойдоха лекари и санитари, донесоха медикаменти. После и други самолети направиха по няколко кръга над пистата и се приземиха.

Внезапно из лагера забръмчаха джипове, появиха се огромни мъжаги с пури в уста и четирима лекари, все американци. Нахлуха в бараката на американците, започнаха да им слагат разни инжекции, наливаха ги с пресен портокалов сок, тъпчеха ги с храна, даваха им цигари, прегръщаха ги — „нашите момчета“, „нашите герои“. После ги качиха на джиповете и ги откараха до главния портал на Чанги, където ги чакаше камион. Питър Марлоу наблюдаваше смаян. „Та те не са герои — мислеше си той в недоумение. — Нито пък ние. Ние изгубихме, нашата война ние я изгубихме, не е ли така? Ние не сме герои, не сме никакви герои.“ През мъглата, обгърнала мозъка му, видя Царя. Неговият приятел! Колко пъти бе дебнал случай да си поговорят, но Царя все го отпращаше.

— По-късно — казваше той. — Сега нямам време. Когато дойдоха американците, пак нямаше време. И Питър Марлоу, заедно с мнозина други, отиде до портала да изпрати, американците, да каже последно „сбогом“ на приятеля си, да се опита да му благодари — за спасената ръка, за веселите часове, прекарани заедно.

Сред изпращачите беше и Грей.

До камиона уморено стоеше Форсайт.

— Нека оригиналът да стои у вас, сър — подаде той един списък на най-старшия американски офицер. — Хората ви са подредени по звание, длъжност и личен номер.