Ветровете на съдбата

— Вратата заяжда.

— Това можеше да се очаква — отвърна с усмивка Люсиен Доминик. Ексцентричното поведение на Ричард отдавна беше престанало да го учудва.

— За какво говориш, Дики? — попита объркано Сабрина. — Всъщност сега това не е важно. Може да почака, нали, поне докато се махнем от този студен коридор. Ако продължавате да стоите тук по нощници, двамата с Андрю ще се разболеете много тежко — настави нетърпеливо тя. Предложението беше разумно, а и гледката на мрачния коридор й беше станала непоносима.

— Ще ти го кажа кратко и ясно, Рина: вратата се отваря трудно.

— Много съжалявам, но не разбирам какво общо има това с…

— Наистина ли не разбираш? — прекъсна я търпеливо Ричард. — Кейт се е мъчила да я отвори и не е успяла, защото Андрю и раната в ръката са й пречели. Имала е нужда и от двете си ръце, за да натисне бравата. Пуснала е Андрю на пода и отново се е заела с вратата. Времето й е било малко. Сигурно се е объркала още повече, когато е чула стъпките ти. Може би дори е забелязала светлината на свещта ти в края на коридора — заразказва Ричард и добре обмисленото описание възстанови пред очите им трагичната картина. — Ако е имала малко повече време, сигурно щеше да отвори вратата, да грабне Андрю — и двамата да намерят смъртта си под развалините — обясни тихо Ричард — Разбирате ли, докато Кейт се е борела с ръждясалата брава, малкият е запълзял, за да изследва непознатата обстановка. Кейт не с разполагала със светлина, за да го потърси, а не е имала и време за това. Трябвало да реши — или да я заловят, или да избяга без детето, докато все още има възможност да го стори. Знаем какво е било решението й — завърши той и с мъка устоя на изкушението да погледне надолу, към лежащата сред руините черна фигура. Вместо това се наведе над племенника си и с обич го ощипа по нослето.