Сметки за разчистване

Зад следващия завой видях, че са запалили прожекторите на стената. Те сияеха със синкава светлина на фона на навъсеното небе. Това означаваше, че откъм къщата почти нямаше вероятност да ме видят, понеже прожекторите им светеха в очите. Изкачих се обратно на шосето и затичах по средата. Приближих се до стената колкото ми се стори безопасно, после отново се смъкнах надолу и тръгнах по брега. Океанът бушуваше буквално в краката ми. Във въздуха миришеше на сол и водорасли. Скалите бяха хлъзгави. След всяка вълна вятърът ме обсипваше с пръски морска пяна.

Спрях се да си поема дъх. Ясно беше, че този път нямаше как да заобиколя стената с плуване. Би било лудост. Морето беше твърде бурно. Нямах никакъв шанс. Вълните щяха да ме подхвърлят като коркова тапа, докато ме сплескат в скалите. Освен ако преди това подводното течение не ме замъкнеше към дълбините.

Не мога да я заобиколя, не мога да я прескоча, следователно трябва да мина през нея.

Изкачих се обратно на скалите и навлязох в осветената зона колкото се можеше по-далеч от портата — там, където основите на стената се спускаха стръмно към брега. Като се придържах плътно до стената, запълзях към портиерната. Бях облян в светлина, но откъм къщата никой не можеше да ме види, понеже стената беше много по-висока от мен и ме закриваше. Тревожеха ме единствено заровените в земята сензори на натиск. Пристъпвах колкото се може по-леко и се надявах, че не са поставили сензори и покрай самата стена.

Сензори явно нямаше, защото се добрах до портиерната без проблеми и се осмелих да надникна вътре през една пролука между пердетата. Видях стаичката на Поли, ярко осветена отвътре; видях и неговия заместник, който най-съвестно се излежаваше на дивана му. Не го бях виждал преди. Беше мъж горе-долу на възрастта на Дюк и с неговия ръст. Може би малко по-дребен от мен. Беше ми важно да изчисля точния му ръст. Предположих, че е с около пет сантиметра по-нисък. Облечен беше с джинси, бяла тениска и джинсово яке. Явно нямаше да участва в банкета. Една мъжка Пепеляшка, оставена да пази портата, докато другите се забавляват. Допуснах, че е сам. Сигурно точно в този момент охраната беше в намален състав. Но не бях готов да се обзаложа. Ако те бяха поне минимално съобразителни, щяха да поставят още един на главния вход на къщата и трети на прозореца в стаята на Дюк. Както знаеха, че Поли не бе успял да се справи с мен, така можеха да предположат, че и сега се навъртам наоколо.

Не можех да си позволя да вдигам шум, като застрелям новия. Вълните се блъскаха в брега, вятърът виеше, но това едва ли беше достатъчно, за да заглуши изстрела на беретата. А по принцип никакъв звук на света не е в състояние да заглуши изстрелването на „Бренеке Магнум“ от дулото на „Мозбърг Пърсуейдър“. Затова се дръпнах крачка назад, положих двата пърсуейдъра на земята и свалих палтото и якето си. После свалих и ризата и я навих плътно около левия си юмрук. Опрян с гръб на стената, заех позиция до самия ръб на прозореца. С ноктите на дясната си ръка започнах тихичко да почуквам в долния ъгъл на стъклото, който беше закрит от завесата. Получи се закачлив ритмичен звук, сякаш мишка потропваше по перваза. Направих го четири пъти и тъкмо протегнах ръка за пети, когато с периферното си зрение видях, че светлината в прозореца угасна. Това означаваше само едно: новият се бе надигнал от дивана и бе залепил лице за стъклото, за да види що за нахално същество нарушава спокойствието му. Така че аз още веднъж пресметнах наум височината му, замахнах с лявата си ръка и с обвития в плат юмрук разбих прозореца, а милисекунда по-късно и носа му. Той се смъкна като покосен, аз се пресегнах през дупката и вдигнах резето. Отворих прозореца и прескочих вътре. Човекът седеше на пода. От носа и раните по лицето му шуртеше кръв. На дивана зад него имаше гладкоцевна пушка. Той беше буквално на два метра от нея. На три от телефоните. Но беше напълно извън строя. Разтърси глава, за да се посвести, и ме погледна.