Скритата империя
- Автор: Андерсон Кевин Джеймс
- Серия: the saga of seven suns #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Крум Бъчваров
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Скритата империя». Краткое содержание книги:
Когато ксеноархеолозите откриват кликиски метод, който може да превръща газови гиганти в нови животворни слънца, хората незабавно изпитват новата технология. Резултатът е катастрофален, защото привидно необитаемите газови гиганти са родни светове на друг извънземен вид — безкрайно могъщите хидроги. Тези същества пращат армади от големи колкото градове бойни кораби с една-единствена цел: да унищожат и последния човек в галактиката.
Гордите светове на човечеството не разбират жестоките реалности на галактиката и сега са изправени пред собствената си гибел.
Гарванов пристан беше млада, геологически спокойна планета с общо взето мек климат и минимална местна растителност. Дори моретата бяха плитки, а най-високите земни образувания бяха хълмисти равнини.
Замаян от ярката слънчева светлина, без гъстия горски листак, Бенето поглъщаше подробностите и усещаше лъчите по голата си зелена кожа. От информацията, която бе научил чрез телевръзка, знаеше, че тук от време на време бушуват свирепи бури и в откритите равнини духат ураганни ветрове. Влезе в предадените от Талбун спомени и преживя една от тези стихии, видя я през очите на местната световна горичка.
С оглед на климатичните условия, сградите в Колониалния град бяха ниски и аеродинамични. Житните култури можеха да устоят на силните бури — жилавите стръкове отново се изправяха, когато небето се проясняваше и слънцето се показваше.
Бенето не съжаляваше, че е тук. Дори малкото дръвче, което носеше, изглежда, се радваше, че е стигнало в новия си дом.
Талбун излезе да го посрещне. Бе покрит със стотици татуировки, показващи забележителните му житейски постижения. На Бенето му се стори, че цял живот го е познавал. Старецът го прегърна с мършавите си ръце.
— Благодаря ти, че дойде, Бенето. И дърветата ти благодарят. — Той докосна новата фиданка от Терок, сякаш я поздравяваше.
Младежът се усмихна.
— Заселниците на Гарванов пристан не искат да останат без зелен жрец. Разглезил си ги.
Талбун се засмя. Дори венците му бяха тъмнозелени.
— Колонистите не използват услугите ми чак толкова много, но достъпът до телевръзка и мигновени новини дава на колонията им известно положение в Ханзата.
— А, положение значи. Аз съм вторият син на терокските владетели. Смяташ ли, че това няма да им дойде много?
Талбун отведе младия си другар от малкия космодрум на колонията — павирано свободно пространство, използвано като битпазар и място за събирания, когато не се очакваха кораби.
— Скоро ще свикнат и тогава ще ти се прииска да се върнеш в хубавия си град в гъбения риф. Защо ти е да си монах, когато можеш да си живееш царски? — Старецът се шегуваше, ала тази възможност, изглежда, наистина го разтревожи. — Поверявам ги на твоите грижи, Бенето.
— Не се безпокой. Посветил съм се на дърветата. Искам да живея тук, да чета на световната гора, да помогна за процъфтяването на горичката. Не ме е страх да си изцапам ръцете, ако се наложи да помагам на заселниците. Просто искам да служа на голяма цел.
Талбун известно време повървя в замислено мълчание, после го погледна с искрена усмивка на тъмното си лице.
— Знам, Бенето. Всичко, което научих за теб от световните дървета, ми показва, че моята горичка и колонистите са в сигурни ръце. — Той ускори ход. — Да побързаме преди кметът и хилядите заселници да поискат да те посрещнат, да се запознаят с теб и да започнат да ти разправят за мен.
— По-късно ще има много време за това — отвърна Бенето. — След дългото космическо пътуване предпочитам да видя дърветата, които си посадил.
Старият жрец с пружинираща походка го поведе надалеч от построените в концентрични кръгове ниски сгради. Поеха по тясна пътека към плитка долина, в която растеше разширяващата се горичка. Бенето усети дърветата още преди да ги наближат, все едно се срещаше със стар приятел.
— Когато пристигнали колонистите, Гарванов пристан бил готов за култивиране — каза Талбун. — Проучванията на Ханзата показали, че в северните ширини има богати залежи на полезни изкопаеми и няма местни гори, които да пречат на експлоатирането им. Голяма част от сушата представлявала гола скала.
— Видях някаква местна растителност от въздуха — отбеляза Бенето.
— Това е мъх, даже не е трева. Най-големите местни растения са папратите, които стигат най-много до рамото ми. — Той се заизкачва по склона, без дори да се задъха. — За съжаление, нашите тревопасни животни отначало не можели да ядат местната растителност. Накрая колонистите опитали с генетично изменени кози. Те могат да смилат местните мъхове и тревисти стръкове, стига фермерите да им дават допълнително храна.
Бенето се подсмихна.
— Значи е вярно, че козите ядат всичко.
— Горе-долу — отвърна Талбун. — А и хората могат да ядат кози. Години наред козите давали единственото прясно месо и мляко на планетата. Тези продукти били истински деликатес, като имаш предвид, че колонистите се хранели главно с консерви, купувани от минаващи оттук търговци. Трябвало да разчитат на редовните доставки.
От билото на хълма можеха да видят обработваемите площи.
— Отначало структурата на местната почва не била подходяща даже за най-издръжливите земни растения, докато инвеститорите не вложили част от капитала си за торове. Това било за страхотен майтап в Ханзата — големият торен конвой за Гарванов пристан, — но кораб след кораб покрили нашите равнини. Така заселниците стабилизирали химическия състав на почвата и още през следващия сезон преминали към отглеждане на пшеница, овес и ечемик. — Талбун въздъхна. — Ще ми се дърветата да бяха тук, за да документират всичко това. В равнините били засети индустриални количества семена с нисколетящи самолети.