История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))
- Автор: Манчев Кръстьо
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))». Краткое содержание книги:
Най-активен в това отношение е Кватерник. В борбата си против Австрия той търси подкрепа от различни места: Франция, Италия, Русия, чешки, полски и унгарски революционери емигранти. Най-големи надежди обаче Кватерник възлага на граничарите от Военната граница, които се вълнуват поради слуховете за предстоящото нейно разтурване, за тяхното разоръжаване и превръщане в бедни селяни. Кватерник се надява, че едно открито въстание в Хърватия, подкрепено от Военната граница и Далмация, ще доведе до осъществяване на неговия идеал — независима и обединена хърватска държава. С помощта на свои близки сътрудници и приятели — А. Ракияш, П. Върдоляк, В. Бах, Р. Чуич и др., в началото на октомври 1871 г. Кватерник се опитва да вдигне въстание във Военната граница с център село Рако-вица. Още в началото на бунта е образувано „хърватско народно правителство“ начело с Кватерник и е издадено възвание към народа, в което се казва, че всички народни сили трябва да се насочат за „освобождаване на народа от швабско-маджарското господство“.
Бунтът не е добре организиран и не взема широки размери. В основната си маса граничарите от Военната граница остават верни на Хабсбургската монархия. Бунтът в Раковица и нейната околност е бързо потушен, а Кватерник загива.
След бунта на Кватерник унгарските управляващи среди проявяват по-голяма готовност за известна ревизия на Хърватско-унгарското споразумение от 1868 г. Десницата на Народната партия начело с Ив. Мажуранич също е примиренчески настроена към това споразумение и е готова да го приеме. През 70-те години тя оперира с лозунга за „реална политика“. Центърът в Народната партия също се отказва от главните точки на своята програма и възприема идеята за ревизия на Хърватско-унгарското споразумение. Самият Щросмайер се съгласява в края на 1871 г. и началото на 1872 г. да участва в преговорите с унгарското ръководство.
През 1873 г. е постигнат хърватско-унгарски компромис за ревизия на споразумението от 1868 г. Тази ревизия не изменя по същество положението на Хърватия в рамките на Унгария, но създава условия за известно смекчаване на политическото напрежение. Хърватия получава право да използва 45% от финансовите средства за вътрешни нужди. Сега Щросмайер се оттегля от активна политическа дейност, а партията на Мажуранич си осигурява подкрепата на унгарските власти и след като през 1873 г. получава мнозинство в Хърватския събор, идва на власт.
Управлението на Мажуранич (1873–1880) осъществява редица реформи, насочени към модернизация на държавното управление. Същевременно са постигнати известни успехи в областта на просветната политика — намаляване на контрола на църквата над училището, откриване на нови училища и институти, включително и на университета в Загреб (1874 г.). Освен това по време на управлението на Мажуранич се разиграват изключително важни външнополитически събития на Балканите, които намират своето отражение и в Хърватия. По време на въстанието в Босна от 1875 г. населението на Хърватия искрено подпомага въстаниците със средства и доброволци. Руско-турската война и освобождението на България пък се посрещат почти от всички слоеве на населението с особено въодушевление. Непрекъснато нарастват надеждите за собствено национално освобождение. А окупацията на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария предизвиква всеобщо недоволство и разочарование. Заедно с това се проявява и стремежът на хърватската буржоазия за присъединяване на Босна и Херцеговина към Хърватия.
Обаче от разигралите се през 1875–1879 г. събития на Балканите Хърватия не получава нищо. Единствена придобивка, осъществена по време на управлението на Мажуранич, е присъединяването на територията на Военната граница към Хърватия (1881 г.).
Преустройството на Австрийската империя на дуалистична основа и вътрешнополитическите борби относно по-нататъшната съдба на южнославянските народи в Австро-Унгария предизвикват раздвижване на политическите сили и в Далмация. Борбата тук се води между двете партии: Народната и Автономистката, които сочат две различни линии в политическото развитие на Далмация. Народната партия излиза с лозунги за обединение на Далмация с Хърватия, докато италианската и италианизираната буржоазия, представена от Автономистката партия, оперира с лозунга за автономия. Поради реакционния избирателен закон и подкрепата на австрийските власти изборите за Далматинския събор през 1867 г. биват спечелени от автоно-мистите и тази консервативна група проваля акцията за присъединяване на Далмация към Хърватия. Независимо от това Народната партия постепенно засилва позициите си и на следващите избори (1870 г.) постига победа над автономистите. Но Далмация и по-нататък си остава австрийска провинция с твърде ограничени автономни права. След укрепването надуализма в Австро-Унгария Народната партия не снема лозунга за обединение на Далмация с Хърватия, но на практика постига само частични отстъпки.