Вътрешен кръг

— А онзи агент от Сикрет Сървис, който ме изведе от Белия дом и ми пъхна бележката къде ще ме чакаш… И той ли е фъстък?

— Някои хора са с нас. Някои хора ни дължат услуга. Ние сме малка група. По-малка, отколкото си мислиш. И сме оцелели само по една причина: сами си избираме нашите заместници. Аз съм на седемдесет и две години, а… ти мина през какво ли не през последните седмици… Готов си и те го знаят. Впрочем, ако има някакво значение, смятам, че ти си готов от години.

С едно завъртане на копчето радиото се събужда с изхълцване и колата се изпълва с гласа на Кени Роджърс, който пее „Комарджия“.

— „Комарджия“? — поглеждам го изпитателно. — Това ли измисли? Опитваш се да създадеш особен момент, нали?

— Бийчър, моментът е особен и без музика.

Оставям се да ме залее кънтри тембърът на Кени Роджърс, а лека усмивка опъва бузите ми. Може и да е прав.

Със здраво натискане на педала за газта двигателят се прокашля и ние преминаваме покрай Белия дом вляво от нас.

— Няма да те разочаровам, Тот.

— Знам, Бийчър — уверява ме той, без да ме поглежда. — Радвам се, че най-после и ти го разбра.

Точно пред нас утринното слънце е толкова ярко, че не мога да видя нищо. Чувствам се фантастично.

— Е, къде отиваме? — питам, когато стигаме до Девета улица, а Тот профучава през кръстовището. Продължава направо по Конститюшън. Повечето сутрини завива наляво.

— Къде мислиш, че отиваме? — пита Тот, а колата набира скорост и Белият дом остава назад. — Сега, когато най-после те взехме в Кръга Кулпър, е… не искаш ли да се срещнеш с останалите?