Красиви момичета

Включи чистачките. Излезе от паркомястото. Пое по Пийчтрий Стрийт и когато се увери, че е в безопасност, се обади на майка си.

Гласът на Хелън звучеше неестествено.

— Да?

— Добре съм. — Също като Пол, и Клеър бе свикнала да лъже с лекота. — Искам да продължиш да караш към Атънс. Аз съм с около двайсет минути пред теб, така че намали темпото. Спазвай ограниченията.

— У дома ли се прибирам?

— Не, недей. Паркирай до „Тако Стенд“ в центъра, след това отиди пеша до къщата на госпожа Флин. Остави телефона в колата. Не казвай на никого къде ще ходиш. — Клеър си помисли за имейлите, които щяха да бъдат разпратени. Майка ѝ беше в списъка на получателите, което бе емоционалният еквивалент на намушкване в сърцето. — Пратих ти имейл. Вече ще е пристигнал, когато стигнеш у госпожа Флин. Можеш да го прочетеш, но не кликвай върху линка. Ако не ме чуеш до три часа, искам да отидеш и да го покажеш на твоята приятелка, която работи в „Атланта Джърнъл“ — онази, дето пише книги.

— Тя се пенсионира.

— Навярно обаче все още има контакти. Много е важно, мамо. Трябва да я накараш да отвори линка, само не гледай онова, което е там.

Хелън очевидно беше изплашена, ала не каза нищо друго освен едно „Клеър“.

— Не се доверявай на Хъкълбери. Той те е лъгал за Джулия.

— Знам какво има на касетата. — Майка ѝ млъкна за миг, преди да продължи: — Затова не исках никога да я виждаш, защото аз я гледах.

Клеър не мислеше, че е способна на повече болка.

— Как така?

— Аз бях тази, която откри баща ти. — Хелън пак млъкна за момент. Определено спомените бяха мъчителни. — На стола пред телевизора, който работеше. Дистанционното беше в ръката му. Исках да разбера какво е гледал и…

Отново замълча.

Двете знаеха какво беше последното, което Сам Каръл е видял. Единствено Клеър обаче предполагаше, че именно съпругът ѝ му го бе показал. Тази ли беше последната капка, накарала баща ѝ да отнеме собствения си живот? Или Пол му бе помогнал и в това?

— Беше преди много време и мъжът, който го е извършил, вече е мъртъв — каза Хелън.

Клеър отвори уста да възрази, но майка ѝ щеше да научи всичко, когато получеше имейла.

— Помага ли? Това, че знаеш, че е мъртва?

Хелън не ѝ отговори. Беше против смъртното наказание, ала нещо подсказваше на Клеър, че не би се възпротивила някой друг, не правосъдните органи, да убие мъжа, който се е гаврил с дъщеря ѝ.

— Само не ходи при Хъкълбери, става ли? — предупреди я тя. — По-късно ще разбереш защо. Трябва да ми се довериш. Той не е почтен човек.

— Захарче, доверявам ти се цял ден. Та точно сега ли ще се откажа?

Клеър отново помисли за Дий. Хелън беше баба. Заслужаваше да знае. Но бе наясно, че не можеше просто да ѝ съобщи. Майка ѝ щеше да настоява за подробности. Да пожелае да се запознае с Дий, да говори с нея, да я докосне, да я прегърне. Щеше да поиска да разбере защо Клеър я е държала настрана. И тогава щеше да започне да пита за Лидия.

— Скъпа? — изрече Хелън. — Има ли нещо друго?

— Обичам те, мамо.

— И аз те обичам.

Клеър затвори телефона. Хвърли го на седалката до себе си. Хвана волана с две ръце. Погледна часовника на таблото и си позволи да остане така цяла минута, за да се отдаде на скръбта и отчаянието, които не успя да излее на погребението на баща си.