Тайко

— Е, не казах нищо за това, понеже си мислех, че ще говорим за него по-късно — обади се Токичиро, — но като се изключат всякакви сметки от моя страна, бих искал да простите на племенника си. Сега Тендзо е безупречен служител на рода Ода. Той сам поиска прошка за предишните си престъпления. Често ми е казвал, че иска да се извини лично, но прекалено се срамува от своите някогашни постъпки, за да дойде тук. И тъй като в Хачисука имаше други въпроси за решаване, аз си помислих, че това може би е най-добрата възможност. Моля ви, нека отношенията между чичо и племенник дойдат в съгласие като преди.

При това посредничене на Токичиро отстрани, дори и на Короку не му се искаше да тормози своя племенник заради престъпленията му от преди десет години. И щом той почна да разтваря сърцето си, Токичиро не остави този миг да отмине напразно.

— Донесе ли златото и среброто, Тендзо?

Когато говореше с Тендзо, това разбира се, бе със заповеден тон.

— Да, господине.

— Е, нека го погледнем заедно с описа. Накарай някой слуга да го донесе тук.

— Да, господине.

Щом Тендзо тръгна да изпълни заръката, Короку бързо извика след него:

— Чакай, Тендзо. Не мога да приема това. Направя ли го, би означавало, че обещавам да служа на рода Ода. Почакай докато повторно обмисля нещата.

Зачервеното лице свидетелстваше за раздвоението му. И при тези думи рязко се изправи и влезе вътре.

След като се върна в спалнята си, Екей се зае да пише в своя пътен дневник, но сега внезапно се изправи.

— Господин Короку? — обади се той и погледна към стаята на стопанина.

Той обаче не се виждаше. Отиде до параклиса и надникна вътре — Короку бе там, седнал със скръстени ръце пред погребалната плочка на прадедите си.

— Дадохте ли отговор на пратеника на господаря Нобунага?

— Още не си е отишъл, но колкото повече говореше, толкова по-тревожно ми ставаше, така че просто ще го оставя да си стои така.

— Сигурно няма да си тръгне.

Екей свърши да говори, но Короку продължаваше да мълчи.

— Господин Короку — каза накрая той.

— Какво?

— Чух, че днешният пратеник бил някога тук като слуга.

— Познавах го само като „Маймунката“ и нямах представа откъде произхожда. Намерих го край реката Яхаги и му дадох работа.

— Това не е хубаво.

— Не е ли?

— Споменът за времето, когато ви е служил, се е превърнал в пречка и днес не можете да видите истинските черти на този човек.

— Мислите ли, че това е вярно?

— Никога не съм бил така изненадан като днес.

— Защо?

— Просто като гледах изражението на този пратеник. Лицето му е от тези, на които хората казват „доста необикновено“. Да изучаваш чертите на хората е само празно занимание и когато преценявам нрава на един човек единствено по неговата външност, обикновено премълчавам своите изводи. Но в този случай бях изумен. Някой ден този човек ще направи нещо изключително.