Не е време за дракони

— Добри ли каза? — възмути се Лойя. — Ще имаш да вземаш! Те управляваха сурово, с желязна длан! Който не бе с тях, бе против тях и присъдата винаги беше една и съща! Сам разбираш каква. Те искаха всичко да знаят и всичко да контролират. Месеха се навсякъде… И не търпяха възражения. Макар че… бяха красиви и силни…

— Те не бяха нито лоши, нито добри, Виктор — полугласно рече Тиел. Както си седеше, тя сви колене и подпря брадичка на тях. — Те просто бяха. А сега ги няма. Защото…

— Защото на клановете в края на краищата им омръзна тяхната тирания — рязко се намеси Котката. — Както и да наричаш една диктатура, тя все си остава такава. И клановете се разбунтуваха. Беше създаден Убиец на Дракони, който обедини в себе си и четирите стихии, и силата на множество тотемни ордени… И Крилатите Господари паднаха. Последните бяха настигнати от Ритор докато се опитваха да избягат при вас, в Опаката страна.

— Защо тогава не ги е изтребил до крак? Защо е оставил живи — оттатък, в Опакото? Щом толкова ги е мразел. Защо не ги е преследвал и там?

— Не зная — сви крехки рамене Тиел.

— Всъщност — хитричко се усмихна Лойя, — привилегията да щъкат между световете принадлежи на адептите от Незнайния клан.

Виктор скоси очи към момичето. Не, повече нямаше да я оставя да се измъква от отговори и да премълчава. Попита рязко:

— Какво друго влиза в привилегиите ви? С какво сте толкова знаменити?

— Разкажи му, Тиел — самодоволно се ухили Лойя. — Пък, ако забравиш нещо или се объркаш, аз ще те поправя.

Момичето я измери с поглед изпод вежди и равно отвърна:

— Незнайният или Неведомият клан е от Стихийните… не, не е точно така. Съпоставими сме по сили, но не сме приковани към някой от четирите първични елемента. Никога обаче не сме изтъквали съществуването си. И никога не сме се намесвали в дребни свади.

— Да, вярно е — винаги сте играели на едро! — изсумтя Котката.

Виктор заподозря някаква древна и спотаена обида на тотемната вълшебница към Незнайните.

— Не е хубаво да се завижда — назидателно каза Тиел. — Не съм измислила аз правилата на играта в живота, Ивер. Надявам се, че имаш достатъчно акъл да разбереш очевидното.

— Престанете! — примоли се Виктор. — Тиел, за какво ти е всичко това? За какво му е притрябвал на твоя клан Убиец на Дракони?

— Точно така — безжалостно подхвана Лойя. — Е, Тиел, защо мълчиш? Аха, изчерви се…

— Ако Природените създадат свой Дракон… — прошепна момичето.

Котката няколко секунди я разглеждаше втренчено, при което устните й помръдваха.

— В такъв случай май един „зе-ер-ка“ ще ви свърши повече работа от мен — горчиво произнесе Виктор.

— Какво ще ни свърши работа? — обърка се Тиел, Лойя също учудено повдигна изящни вежди.

— ЗРК, зенитно-ракетен комплекс. Едно такова нещо за поразяване на самолетчета и други хвърчащи работи. Чини ми се, че Драконът надали ще е по-здрав, а? Избутвате зеерка-то на позиция, прицелвате се — и бам две ракети в търбуха…

— Виктор, млъкни! — скочи на крака изчервилата се Тиел. Думите й прозвучаха като шамар. — Ти не си мое оръдие! Ти не си оръдие изобщо, в ничии ръце! Сам по себе си ти си Сила! Просто трябва да изминеш определения ти път… инак…