Последната тайна на Дома Господен

Прегледа озадачен колекцията, някои неща прехвърли набързо, на други отдели повече внимание: копия от древни надписи на гръцки, латински и коптски; увеличена фотография на написано на ръка латинско изречение („Credo id Castelombrum unde venerit relatum esse et ibi sepultum esse ne quis invenire posset“); предпазен пластмасов плик, в който намери пожълтял стар пергамент с шест реда очевидно произволни букви, подписан накрая с инициалите ГР.

Нямаше абсолютно никаква представа какво означава всичко това, макар колкото повече да гледаше материалите, толкова повече да се убеждаваше, че съвсем не са толкова произволни, колкото беше предположил първоначално, а че точно обратното, бяха свързани по някакъв начин и представляваха част от цялостен изследователски проект. Но какъв проект, дори не се досещаше; нито пък възнамеряваше да разгадава, въпреки цялата си любов към историята. Важното беше, че колкото повече изследваше съдържанието на папката, толкова повече се убеждаваше, че хвалбите на Хот за притежание на някакво тайно оръжие, което би могло да се използва срещу евреите, всъщност бяха точно това — хвалби. Празно, последно самохвалство на един самотен, изплашен, параноичен старец, отчаяно опитващ се да убеди околните, а може би и себе си, че все още означава нещо.

— Блъфирал си, нали? — измърмори Халифа, наближавайки края на папката. — Никога не е имало никакво оръжие. Блъфирал си, дърти глупако.

Усмихна се, облекчен, че страховете му са се оказали неоправдани, запали цигара и взе последния предмет от колекцията — кафяв хартиен плик, на който беше написано „Кастеломбре“. В него намери поредица от черно-бели снимки, първите — общ план на покритите със зеленина останки на някаква отдавна порутена крепост, високият аркообразен прозорец беше единственият различим архитектурен елемент, на следващите снимки бяха запечатани разкопките точно в центъра на тези останки, провеждани от мъже в дъждобрани с кирки и багери.

Запрелиства ги, отначало бързо, сякаш размесваше карти за игра, а след това по-бавно, защото въпреки желанието му процесът на разкопките го увлече. На всяка следваща снимка дупката беше малко по-широка и малко по-дълбока. След около три метра дълбочина започна да се показва някаква кутия — златна, ако се съдеше по металния блясък на повърхността, — а близо до нея и нещо, наподобяващо извит клон или рамо. Подобно рамо се появи от другата страна, след това още едно, след това още една част от кутията, върху която сякаш имаше друга, по-малка кутия. В един момент стана ясно, че това въобще не са кутии, а стъпала на някакъв сложен пиедестал, от чийто център се издигаше дебел ствол в посоката на извитите рамена. Сантиметър по сантиметър интересният предмет изникваше от земята, всеки етап от напрегнатата му поява бе запечатан на филм, докато на последната снимка се показа изцяло, освободен от прегръдката на земята, вдигнат от дупката и поставен върху парче брезент пред аркообразния прозорец, чийто свод сякаш го обграждаше и затваряше като рамка на картина.