Младите лъвове [bg]

— За него, за него — раздразнено повтори Харденбург. — За човека от съседното легло.

Християн се обърна бавно и погледна към обгорелия танкист. Той лежеше притихнал, неподвижен, както преди два месеца.

— Не ви разбирам — рече Християн, като се обърна отново към дебелите пластове бинт, които скриваха лицето на лейтенанта.

— Моли ме да го убия — обясни Харденбург. — Това е съвсем просто. Виждате ли, той няма вече ни ръце, нито нещо друго. И иска да умре. Преди три седмици помоли доктора да сложи край на живота му, но оня идиот му заповяда да не приказва повече такива неща.

— Не знаех, че може да говори — промърмори Християн като замаян. И отново погледна към страшното легло, сякаш очакваше, че обгореният ей сега ще каже нещо.

— Да, може да говори — добави Харденбург. — Ние приказваме по часове нощно време. Разбирате ли, той говори само нощем.

„От такива разговори — помисли си Християн — между един безрък труп и един човек без никакво лице сигурно би изстинал и топлият италиански въздух!“ Той неволно потрепери. Обгорелият продължаваше да лежи неподвижен, завит под одеялата. „Сигурно сега ни слуша — отново си помисли Християн, втренчил очи в него — и разбира всяка наша дума!“

— Бил е часовникар, в Нюрнберг — обясни Харденбург. — Специалист по спортни часовници. Има три деца и въпреки това е решил да умре. Ще бъдете ли така добър да донесете щика?

— Дори да донеса, каква полза от него? — рече Християн, като търсеше начин да се спаси от участие в самоубийството на този нещастник, останал без очи, без глас, без ръце. — Той не би могъл да го употреби.

— Аз ще го употребя — отвърна Харденбург. — Задоволява ли ви това?

— Как така вие ще го употребите?

— Ще стана от леглото, ще отида при него и ще го убия. Е, ще го донесете ли?

— Не знаех, че можете да се движите… — рече Християн поразен. Сестрата му бе казала, че лейтенантът ще проходи едва след три месеца.

Бавно и спокойно Харденбург отхвърли одеялата от гърдите си. После с тромави движения прехвърли крака през леглото и се изправи като автомат. Християн го наблюдаваше изумен и безмълвен, сякаш виждаше мъртвец да излиза от гроба. Лейтенантът беше облечен в торбеста, покрита с лекета фланелена пижама, а босите му бели крака приличаха на мръсни петна върху мраморния под на вилата на лионския фабрикант.

— Къде е другото легло? — попита Харденбург. — Покажете ми къде е леглото.

Християн го улови внимателно за ръка и го поведе през тясното пространство, докато коленете на лейтенанта опряха до дюшека на съседното легло.

— Ето! — отсечено рече Харденбург.