Първото семейство

— Не ми се щеше да питам — каза Стив, — но как, по дяволите…

— Силиконови подплънки. Не е лошо, нали?

— Фантастично.

— Да… — Сайд-Уиндър показа петната на лявата си ръка.

— Дали ще мога лесно да се отърва от тези е друг въпрос. Ти откога си изрисуван така?

— От около месец. Не бих го направил, ако не бях видял с очите си, че може да се махне. Но тези израстъци… Не знам дали бих се решил на такова нещо. Сигурно трудно си се решил.

Сайд-Уиндър отвърна с крива усмивка.

— Понякога го наричат «чувство за дълг». Но пък ти трябва да си много тъп, за да действаш като мют.

Стив прехапа устни и остави забележката без внимание.

— Добре, нека разгледаме фактическото положение. Накъде точно си се запътил и как мога да ти помогна?

Стив обясни задачата си да намери и върне двамата мюти — Кадилак и Клиъруотър. Не разкри, че са с прави крайници, нито даде подробности по тяхната обща задача.

Сайд-Уиндър не го притисна за подробности. Просто слушаше мълчаливо, след това направи загрижена гримаса.

— Май си се нагърбил с тежка задача, компадре. С малко късмет и един следващ вятър мога да те изкарам на брега, но оттам нататък трябва да се оправяш сам.

— Има ли още някой от нашите хора там… между майсторите на желязо?

Сайд-Уиндър се засмя сухо.

— Шегуваш ли се? Хора с израстъци могат да се имитират, но дори Рио Лобо не може да ни превърне в безжизнено лице.

— Исках да кажа… има ли много като теб?

Усмивката на «мексиканеца» се стопи.

— Може и да има, но не са ми казали. И ако не беше още с жълто около устата, щеше да знаеш да не питаш. Ако това беше замислено като групова акция, щеше да знаеш за нея.

— Разбрах. Не можеш ли поне да съобщиш в Рио какъв е рискът?

— Не веднага, но да, ще се погрижа да научат новината. Да искаш да предам нещо специално?

— Не. Само им кажи, че все още проучвам възможностите… и че се нуждая от ново поддържащо отделение.

— Мисля, че те вече знаят това.

Стив го погледна остро.

— Новините се разпространяват бързо.

— С лошите новини винаги е така. Нещо друго?

— Да. Мютите имат пушки.

— Пушки?

— М’Колите току-що получиха първите сто. Подразбрах, че ще пристигнат още.

Сайд-Уиндър се намръщи.

— Не са стоварени от този кораб.

— От кораба на Яма-Шита са. Специална доставка. — Стив описа накратко оръжията и техническите им данни.

— Ясно… Чудех се какъв беше онзи шум.

— Ти къде беше?

— Тук долу. Не ми се разрешава да си показвам носа навън, докато корабът е до брега.

— Разбирам. Можеш ли да предадеш тази информация на Майк Х-Рей Уан?

— Ще се опитам — каза Сайд-Уиндър. Новото момче беше толкова болезнено ревностно, та не му даде сърце да му каже, че образец от новото оръжие е изпратен в Рио Лобо още преди година.

— Има още две неща. Ще ми трябват дрехи… и искам да знам всичко, което можеш да ми кажеш за майсторите на желязо.

Сайд-Уиндър посрещна искането с тържествено кимане.