Убийството като шедьовър
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Убийството като шедьовър». Краткое содержание книги:
От Шон и Кевин няма и следа. Полицията се включва. Отначало заподозрян е бащата — Алекс. Но тогава защо никой не може да си обясни малката фигурка оригами, която Алекс намира, след като се връща в празния си дом? Или купата с вода, оставена на най-горния рафт на гардероба му. Или…
Алекс решава, че трябва да впрегне собствените си умения на телевизионен кореспондент, за да спаси близнаците от незнайния им похитител, когото е нарекъл Флейтиста. Който и да е този тайнствен непознат, очертаващият се профил подсказва, че Алекс е изправен пред едно чудовище с мисия.
Въздишка.
— Всъщност не. Преди познавах един тип в Хелдсбърг, но него го застреляха, докато разбиваха една контрабандна мрежа.
Телефонът пращи и жужи.
— Ако се случи нещо с мен — казвам му, — свържи се с един частен детектив на име Пинки Страйбър в Ню Орлиънс. Той ще ти разкаже всичко.
— Не ми харесва тази работа, Алекс. Няма да помогнеш на момчетата си, ако ти видят сметката. Задръж ден-два. Познавам няколко от колегите в Сан Франциско. Дай ми време да задвижа нещата.
Завивам на път към крайбрежието и си давам сметка, че си губя времето. Полицията няма да ми помогне. Всичките ми доказателства са косвени. Хартиени зайци и вуду погребения, пощенски марки и трикове с въже. А връзката с Мерц е още по-съмнителна.
Никой съдия няма да издаде заповед за обиск на основание на моите „доказателства“, още по-малко за жилището на мултимилионер като Люк Мерц.
— Пинки Страйбър — повтарям аз на Шофлър. — Улица Декатур, Ню Орлиънс. Записваш ли си?
— Казвам ти, Алекс, задръж малко. Мога да…
Натискам копчето да прекъсна разговора и продължавам към крайбрежието.
Лесно намирам адреса на Секвоя Солюшънс. Намира се в сграда в стил Дивия запад, където се помещават дузина малки офиса. Почти десет е и всички отдавна са си тръгнали с изключение на мъжа с уморен вид в офиса на „Коустъл хиропкатикс“.
Той отваря предпазливо вратата и надниква над очилата си към мен.
— С какво мога да ви помогна?
— Познавате ли човека от номер двеста и десет, надолу по коридора? „Секвоя Солюшънс“.
Той клати глава.
— Не. Всъщност май никога не съм виждал някой да влиза в онзи офис — казва ми той.
— Един човек на име Мерц?
Той пак клати глава.
— Повечето от офисите тук нямат редовно работно време. Аз съм изключение. Съжалявам.
Питам го за телефона на агенцията, която дава офисите под наем, и той ми го казва. Те трябва да имат договор за отдаване под наем на помещението и следователно някаква информация за Мерц. Ще се свържа с тях утре сутринта.
Междувременно ми трябва стая.
Това се оказва проблем. Август е, тук няма много места, където да отседнеш, а и те отдавна са резервирани. В Анкър Бей удрям на камък. Поемам на север към Пойнт Арена, но и там удрям на камък. Навсякъде питам за Мерц и „Секвоя Солюшънс“. И в това удрям на камък. Никой не е чувал за него.
Служителят в „Буена Виста Котиджис“ в Пойнт Арена се смилява над мен и се обажда тук-там.
— Бинго — казва той. — „Брейкърс Ин“ в Гуалала. Имат една отказана резервация.
— Къде е това?
— Тръгнете на юг по шосе 101. Следващото градче след Анкър Бей.
— Много ви благодаря. Оценявам помощта ви.
— Е, и на мен може да ми се случи да закъсам някъде.
Почти единайсет е, когато спирам на паркинга пред „Брейкърс Ин“. Стаята ми е голяма с тераса към морето, казва ми хлапето на рецепцията.
Градината около мотела тежи от цветя и увити с трендафил арки. Оттатък спокойния естуар вълните прииждат и бягат. Всичко в това място, включително и щастливата двойка на опашката зад мен, навява мисълта за романтична ваканция. Едва ли бих описал собствения си престой тук по този начин.
Хлапето взема кредитната ми карта и я прокарва през машинката. Решавам да карам направо.
— Да познавате един местен човек на име Мерц? — питам го аз. — Нисък, плешив, с много пари. Макар че всъщност не е местен. Има къща тук някъде, но е родом от Белгия.
— Съжалявам, господине. И аз не съм тукашен, идвам през лятото да покарам сърф.
— А да знаете някой, който може да ми помогне? — питам аз, когато ми подава ключовете за стаята.
Той се замисля.
— Хранителното магазинче — точно до мотела. Отворено е до полунощ. Там работят местни хора. Или пък в някоя агенция за недвижими имоти — тук бъка от тях. И те работят до късно. Има и два ресторанта в града, които предлагат и други неща, освен храна на туристите. Опитайте в „Клиф Хаус“.
Благодаря му и поглеждам към ключа, който няма прикачен номер.
— Къде е стаята ми?
— Вие сте в Канада — казва ми той. — По алеята, третата вляво.
— Канада?
— Всичките са наречени на различни места — обяснява хлапето. — И мебелировката е съответна. За да е по-оригинално, сещате се. Някой е решил, че номерата са досадни. Прекалено йерархични.
— Това е толкова калифорнийско! — казва жената зад мен. — Направо страхотно, не мислите ли?
В хранителния магазин пускам една възрастна дама да мине пред мен, за което тя ми благодари многословно. Купува си кутия цигари „Салем Лайтс“, голям пакет чипс и половин литър кондензирано мляко.
Жената на касата е млада и огромна, поне метър и деветдесет и над сто килограма. С кръглото си херувимско лице прилича на гигантско бебе.