Огледален танц

— Бил си на фаст-пента по-рано? Какво друго си спомняш за този случай?

— Името му б’ш Гален. Срдит. Не зн’я защо. — Той си спомни зачервеното лице, надвесено над него, излъчващо неумолима убийствена омраза. Дъжд от удари. Потърси спомен за страх и го намери странно размесен със съжаление. — Аз не разбир’м.

— Какво друго те пита той тогава?

— Не зн’я. Ка’ж н’го др’г, поем’.

— Ти си му рецитирал поезия при разпита под въздействие на фаст-пента?

— Часове нар’д. Накар’х го да п’лудее.

Тя вдигна вежди. Докосна с пръст устните си, които се бяха разтворили от възхищение.

— Ти си устоял на разпита с фаст-пента? Забележително! Хайде тогава да не говорим за поезия. Но ти помниш Сер Гален. Оо!

— Гален може? — Той наклони глава разтревожено. Сер Гален, да! Името беше важно. Тя го познава. — Кажи ми.

— Аз… не съм сигурна. Всеки път, когато направя крачка напред с теб, ти ме връщаш две крачки настрани и една назад.

— Иск’ да върви напред с теб — сподели той и се заслуша в себе си с ужас, когато започна да описва накратко и доста неприлично какво друго би желал да прави с нея. — Ах. Ах. Извинявай’ мил’ди. — Той напъха пръсти в устата си и ги захапа.

— Няма нищо — успокои го тя. — Дължи се на фаст-пента.

— Не… на тестост’рона.

Тя се засмя. Това беше много окуражаващо, но моментното му повишено настроение беше потопено отново в нова вълна на напрежение. Ръцете му дърпаха и усукваха дрехите, краката конвулсивно потръпваха.

Тя загрижено свали поглед от медицинския монитор на стената.

— Кръвното ти налягане продължава да се покачва. Както си замаян от фаст-пента, тази реакция е ненормална. — Тя взе втория хипоспрей. — Мисля, че е по-добре да я спра.

— ’з не нормал’н човек — каза той тъжно. — Мутант. — Обля го вълна на безпокойство. — Ти ще ми извад’ш ли мозък? — попита той, обхванат от внезапно подозрение и загледан в хипоспрея. А после в ума му избухна просветление и той извика: — Хей! Аз зная къде съм! Аз съм в Джексън Хол! — Впери поглед в нея, обхванат от ужас, скочи на крака, спусна се към вратата, избягвайки удара, с който тя се опита да го спре.

— Не, чакай, чакай! — извика тя, тичайки след него, а хипоспреят продължаваше да блести в ръката й. — Това е реакция от лекарството, спри! Чакай да премахна действието му! Попи, хвани го!

Той избегна доктор Дърона с конската опашка в коридора на лабораторията и се хвърли в тръбния подемник, издигайки се нагоре с издърпване по аварийната стълба, от което по полувъзстановените му гръдни мускули запробягваха изгарящи мълнии. Последва хаос от коридори и етажи, викове и стъпки на тичащи хора, докато накрая той се намери във фоайето, в което беше влизал по-рано.