Сребърен пламък
- Автор: Джонсон Сьюзен
- Язык: болгарский
- Переводчик: Минчо Бенов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Сребърен пламък». Краткое содержание книги:
— Сигурна ли си, че ще се оправиш? — попита я той. Изпитваше неохота да я остави сама с грубияна-дивак от Америка, който бе погълнал по-голямата част от бутилката коняк.
— Сигурна съм, Етиен, благодаря ти. И още веднъж ти благодаря за Тунис.
Вниманието му към подробностите и нежната му загриженост бяха само част от неговия магнетичен чар. Когато дукът бе чул, че Емпрес има нужда от по-добър кон за езда, той се погрижи още на същия ден да й бъде доставен кон от неговите собствени конюшни.
— Удоволствието беше мое, mon chere. — Той се поклони с небрежна галантност и с това приключи въпроса за екстравагантния му подарък. — Тогава, до довечера. Сигурна ли си за сега? — съзаклятнически попита той, като хвърли бърз преднамерен поглед към Трей.
Емпрес кимна и се усмихна.
Той й отвърна с кратка усмивка и си тръгна.
— Какво — безцеремонно попита Трей, когато вратата се затвори зад дука — е Тунис?
Въпросът му я подразни. Това, че бе останал умишлено след всички, я дразнеше. Останалите бяха достатъчно вежливи, за да си тръгнат. Каза му само:
— Тунис не е твоя работа. Освен това отдавна трябваше да си си тръгнал. Не са ли те учили на добри обноски?
— Просто любопитство, заради странното име — небрежно отвърна той, сякаш имаше имунитет против неодобрението й, — а що се отнася до обноските… нямам никакви обноски. Мислех, че знаеш. Твоят възлюбен ти е подарил черен роб? Не ми изглеждаш такава. — Всяка дума беше провокация, всеки провлачен въпрос — едва прикрита подигравка.
— О, добри ми Боже — възкликна тя, — ако искаш да знаеш Тунис не е роб, Тунис е една млада кобила, която Етиен ми подари. Била е тренирана в Северна Африка, оттук и името. И за да задоволя напълно любопитството ти, ще ти кажа, че също така е била обучавана в Испанската ездитна школа. Вървежът й е изключително плавен, шампион е по обездка и може да брои до двадесет. — Емпрес се засегна, защото той все така се излежаваше и не бе помръднал и с едно мускулче, ако не се смята цинично повдигнатата му вежда.
— Голям прогрес. Като се има предвид, че започна с планинския мустанг Кловър. Справяш се чудесно — сухо измърмори Трей. Погледът му се рееше из разкошната стая. Думите му излизаха леко завалени от алкохола. — Но ти винаги си била находчива. Цените по-високи ли са тук?
Емпрес се отдръпна. Гневът, който трупаше в себе си цял следобед, докато Трей се напиваше в салона й с безразличие и се държеше така, като че ли не само там му е мястото, а и далеч превъзхожда всичките си конкуренти най-накрая избухна.
— Вече нямам нужда от пари — язвително отвърна тя. — Тръгвай си, ако обичаш.
— Ако продължаваш — добродушно се отзова Трей, като пренебрегна напълно откровеното подканяне. Очите му блуждаеха по бароковите перли около врата й — да живееш в такъв разкош, скоро може и да имаш.
— Не разбирам защо се чувствам длъжна да ти обяснявам, но всичко това е на Гай. Правата му върху наследството бяха възстановени заедно с титлата му. А това са пари. — Думите й бяха студени и прями. Звучаха така, сякаш искаше да приключи въпроса колкото се може по скоро.
— Също и за теб? — благо попита Трей. Напрежението в неестествената му усмивка се дължеше на сдържана ярост. След като цял следобед бе наблюдавал Емпрес да се държи така очарователно с други мъже, сега не беше в настроение да го отпращат.
— В достатъчно голямо количество — кратко отвърна тя.
— Надявам се, богатството ти да стигне, за да изкупиш репутацията, на която, без съмнение, се радваш, като забавляваш този мъжки харем. — Въпреки че Трей живееше собствения си живот, без да обръща внимание на критиките на обществото, той бе съвсем наясно, че една жена не може да си позволи подобна свобода, без да бъде осъдена.
— Достатъчно е — повтори тя. Гласът й трептеше от усилията й да се контролира. Бе твърдо решена да остави Трей да си мисли каквото си иска. Нямаше намерение до го посвещава в подробностите на собствения й живот. Това само би увеличило високомерието му.
Високомерие, което сега, като го гледаше да се излежава в пастелното кресло в стил „Рококо“, трябваше да признае, бе оправдано. Изглеждаше така, че жените не се стърпяваха да го проследят с очи. Правеха го дори и мъжете, обикновено опитвайки се да прикрият своето слисване — така чисто в своята изящност бе лицето му. А когато светлите сребристи очи уловяха нейните, какъвто беше случаят сега, бе невъзможно да останеш равнодушен към мощната енергия, която се излъчваше от тях. Трей не беше като другите мъже. В силното му тяло се криеше сдържана гъвкавост, която мамеше, заслепяваше и съблазняваше. Списъкът от безупречни качества, с които природата така разточително го бе надарила, бе така дълъг, че изглеждаше като някаква несправедливост.