Странник в странна страна
- Автор: Хайнлайн Роберт Энсон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Владимир Зарков
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Странник в странна страна». Краткое содержание книги:
— Джубал, ти никога не си се държал грубо с нас.
— А известен ли ти е случай да съм се държал грубо с дама?
— Виждала съм те да се държиш съзнателно грубо с жена. Никога с дама.
— Искам още едно мнение. Какво мислиш за това парче бронз?
Ан се взря в шедьовъра на Роден и изрече бавно:
— Когато го видях за пръв път, стори ми се ужасно. Но постепенно стигнах до извода, че може би е най-прекрасното нещо, което съм виждала през живота си.
— Благодаря. Това е всичко — Тя излезе. — Е, Бен, ще спориш ли още?
— Какво? В деня, когато реша да споря с Ан, ще се откажа от журналистиката. Обаче не гроквам.
— Тогава ме изслушай. Художникът може да гледа хубаво момиче и да види старицата, в която ще се превърне след време. По-талантливият художник гледа старицата и вижда колко хубава е била в младостта си. Великият художник вижда старата жена, изобразява я каквато е, но кара другите хора да виждат и хубавото момиче… и още нещо — внушава на всеки, малко по-чувствителен от глава лук, че момичето е още живо, затворено в това съсипано тяло. Принуждава те да преживееш тихата, безкрайна трагедия, състояща се в това, че нито едно момиче не е прехвърляло осемнадесет години в съзнанието си… каквото и да й причини безмилостното време. Вгледай се в нея, Бен. Старостта не е страшна за мен или за тебе… но не и за тях. Виж я!
Бен се вторачи в скулптурата. След малко Джубал му каза грубовато:
— Добре, сега си издухай носа. И ела да седнем тук.
— Не, искам да те попитам за тази. Ясно ми е, че е момиче. Но защо му е трябвало да я превръща в настъпена кифла?
Джубал се обърна към кариатидата, смазана от камъка.
— Не очаквам от тебе да се възхитиш на начина, по който е изваяна. Но поне би трябвало да разбереш какво ти е казал Роден. Какво изпитват хората, когато гледат разпятие?
— Знаеш, че не стъпвам в църква.
— И все пак сигурно знаеш, че изображенията на разпятието обикновено са ужасни. Онези в църквите са най-лоши… Кръв като кетчуп, а онзи дърводелец показан като някаква превзета кокона… а Той не е бил такъв. Пращял е от здраве и силен дух. Но и нескопосано направеното разпятие въздейства на повечето хора. Те не виждат недостатъците, а само символа, разтърсващ ги до дъното на душата. За тях то е Страданието и Саможертвата на Бог.
— Джубал, ти нали уж не беше християнин?
— Това прави ли ме сляп за човешките чувства? И най-пошлото гипсово разпятие може да пробуди в душата такава буря, че мнозина са умрели в защита на вярата си. Няма никакво значение дали е изобразено талантливо. Тук имаме съвсем друг символ, изваян с невероятно майсторство. Бен, вече три хиляди години архитектите създават сгради, в които колоните са женски фигури. И най-после Роден се сетил да покаже, че това е твърде тежка работа за едно момиче. Не е казал: „Слушайте бе, скапаняци, ако ще правите това, сложете там яки мъжаги“. Не, той го е показал. Горката малка кариатида е рухнала под тежестта на своя товар. Добро момиче — виж й лицето. Сериозна, нещастна от своя провал… и никого не обвинява, дори боговете. Още опитва да се надигне, макар да е смазана. Но това не е само протест на доброто изкуство срещу лошото. Тя е символ на всяка жена, поела върху себе си твърде тежко бреме. И не само на жените — въплъщава всеки мъж или жена, които с пот на челата са се борили с живота, твърдо, без да се жалят, докато рухнат. А това, Бен, е смелост. Победа.
— „Победа“ ли?
— Да, победа в поражението. Няма по-възвишена. Тя не се е предала. Още се мъчи да вдигне камъка, който я е повалил. Тя е бащата, който се бъхта, макар ракът да го разяжда отвътре, за да донесе вкъщи още една заплата. Тя е дванайсетгодишното хлапе, опитващо се да замести майката на братчетата и сестричетата си, защото Мама е отишла в рая. Тя е пожарникарят, опитал се да спаси още един човек, докато димът го задуши, а пламъците му отрежат пътя навън. Всички невъзпети герои, които не успели да победят, но не са се отказали докрай. Ела. Отдай чест и виж Малката русалка.
Бен изпълни заръката буквално, а Джубал си премълча.
— Ето тази не е от Майк. Не съм му казвал защо поръчах копието… защото е очевидно, че е едно от най-приказните творения, създадени от човешки ум и ръце.
— Е, не искам да ми я обясняваш — хубава е!
— Да, силен довод — като с котенцата и пеперудите. Но тази скулптура също съдържа повече от очевидното. Нито е напълно русалка — нали виждаш? — нито е съвсем човек. Седи на земята, където е избрала да остане… и завинаги се взира в морето, самотно копнее по онова, от което се е отказала. Чел ли си приказката?
— Да. Ханс Кристиян Андерсен.
— Вярно. Тя седи в пристанището на Копенхаген… и е всеки човек, правил някога мъчителен избор. Не съжалява, но трябва да си плати. Всеки избор си има цена. Не е само тъгата по дома. Никога няма да стане като другите хора. Когато ходи, на всяка крачка сякаш стъпва по остри ножове. Бен, мисля си и че Майк стъпва по ножове… но не му казвай това.