Гравитация
- Автор: Герритсен Тесс
- Язык: болгарский
- Переводчик: Атанас Найденов
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Гравитация». Краткое содержание книги:
И какво се случваше, след като подобни бактерии и спори, носени от космическия прах, попаднат върху планета, където животът вече съществува и процъфтява?
Това беше кошмарът на Джаред Профит.
Някога той бе смятал, че звездите са красиви. Някога той бе поглеждал към Вселената с учудване и възхищение. Сега винаги щом вдигнеше поглед към нощното небе, той виждаше неизброими заплахи. Виждаше един биологичен Армагедон.
Покорителят на планетата, който щеше да се спусне от небесата.
Беше време за смъртта.
Ръцете на Ема трепереха, а пулсациите в главата й бяха толкова силни, че трябваше да стисне зъби, за да не закрещи от болка. Последната инжекция морфин едва бе премахнала част от заслепяващата болка и сега, зашеметена от наркотика, тя едва успяваше да фокусира екрана на компютъра. Насили се да погледне и към клавиатурата под пръстите си. Изчака пръстите й да се успокоят. После започна да пише:
Личен имейл до: Джак Макелъм
„Ако можех да си пожелая само едно желание, то щеше да бъде да чуя гласа ти отново. Не зная къде си, нито защо не мога да говоря с теб. Зная само, че онова, което е в мен, скоро ще отпразнува триумфа си. Дори в този момент го усещам как все повече ми отнема силите. А от тях не остана много. Борих се с него, доколкото можах. Но вече се изморих. Готова съм да потъна във вечния сън.
Не зная какво друго да ти напиша, но зная, че искам да ти кажа само едно: обичам те. Никога не съм преставала да те обичам. Казват, че когато човек застане пред прага на вечността, никога не би го преминал, изричайки лъжа. Казват, че последните думи на умиращия винаги са истински. Това бяха моите.“
Ръцете й се затресоха толкова силно, че тя вече не можеше да ги удържа. С мъка успя да изпрати съобщението.
В една от чантите с медикаменти откри валиума. Имаше още две таблетки. Погълна ги с малко вода. В краищата на зрението й се запромъкваха черни петна. Краката й изтръпнаха, сякаш вече не принадлежаха към тялото, а бяха нечии други крайници.
Не й оставаше много време.
Не й останаха и сили да облече скафандъра. Пък и в крайна сметка какво ли значение имаше къде щеше да умре? Цялата станция вече беше заразена. Останките от трупа й щяха да бъдат поредното нещо, което трябваше да бъде почистено.
Тя отплува за последно по коридорите, които водеха към тъмната страна на космическата станция.
Панорамният купол беше мястото, където тя бе решила да прекара последните си съзнателни мигове. Да се носи сред мрака и да вижда пред себе си красотата на родната си планета. От там сега се виждаше извитата дъга на Каспийско море. Над Казахстан се бяха завихрили бели облаци, а Хималаите бяха покрити със сняг. „Там долу милиарди хора се бореха с живота си, мислеше си тя. А аз какво съм, една умираща точица, нейде високо, далече в небето.“
— Ема? — Беше Тод Катлър, който меко заговори в слушалките й. — Как си?
— Не… не съм добре — измърмори тя. — Боли. Зрението ми се замъглява. Глътнах последния валиум.
— Трябва да се държиш, Ема. Чуй ме. Не се предавай. Още не.
— Аз вече изгубих битката, Тод.
— Не, не си! Трябва да вярваш…
— В чудеса ли? — Тя се изсмя много тихо. — Истинско чудо е, че изобщо сега ти говоря. Че виждам Земята от място, от което толкова малко хора ще могат да я видят. — Тя докосна стъклото на купола и усети топлината на слънцето през стъклото. — Иска ми се единствено да си поговоря с Джак.
— Правим всичко възможно това да се случи.
— Къде е той? Защо не можете да се свържете с него?
— Поти се като луд да те прибере вкъщи. Трябва да повярваш в това.
Тя премигна няколко пъти, за да скрие сълзите си. „Вярвам.“
— Нещо друго можем ли да направим за теб? — попита я Тод. — Ако искаш да говориш с някой друг?
— Не — въздъхна тя. — Само с Джак.
Настъпи мълчание.
— Мисля… мисля, че сега най-много искам…
— Какво? — отзова се Тод.
— Бих поспала. Това е. Иска ми се да заспя.
Той се прокашля.
— Разбира се. Почини си малко. Аз ще съм тук, до теб, ако се сетиш нещо… — После завърши с едно меко: — Лека нощ, Ема.
„Лека нощ, Хюстън“, помисли си тя. И свали слушалките от себе си. Те се отдалечиха в мрака.
27.
Спирачките на конвоя от черни седани изскърцаха остро пред сградата на „Апогей Инженеринг“, изпод гумите на автомобилите се вдигна огромен облак прах. Джаред Профит излезе от първата кола и погледна към сградата. Тя напомняше твърде много на самолетен хангар, без никакви прозорци, с безлично индустриален вид, а покривът й бе осеян с антени и сателитно оборудване.