Огнено сърце
- Автор: Мид Ричел (Райчел)
- Серия: Кръвни връзки #4
- Год: 2014
- Язык: болгарский
- Год: Ибис
- ISBN: 978-619-157-085-0
- Переводчик: Стамен Стойчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Огнено сърце». Краткое содержание книги:
Три дни след като спрях хапчетата, вече бях сигурен, че мрачните ми настроения са се завърнали. Беше също както преди.
Когато се събудих на петия ден, долових първите проблясъци на духа.
Едва не се разплаках. Беше минало толкова време и когато разпрострях сетивата си, докосвайки онези искрящи, проблясващи нишки магия, имах чувството, че досега не съм дишал свободно. Това беше най-важната, най-съществената част от мен, която бях изгубил. Как съм могъл да се откажа от нея? Все още не можех изцяло да я уловя и овладея, но сладостта на тази сила бе опияняваща и съживяваща. За пръв път от изчезването на Сидни изпитах истинска надежда, както и желание да се обадя на Лиса. Бях затворил крана на безнадеждността и внезапно почувствах в себе си мощ да завладея света.
– Трябва да се свържеш с алхимиците и да разбереш къде е Сидни – заявих на Лиса, когато тя вдигна.
– За какво. Говориш? – попита тя с основателно недоумение.
Очевидно никой не си бе дал труда да я информира за промените в Палм Спрингс. Докато Джил беше в безопасност, алхимиците не смятаха да съобщават на кралицата на морои те подробности за мисията. Запазих в тайна отношенията си със Сидни и ѝ обясних, че алхимиците са се паникьосали и са отвели Сидни, задето се е сприятелила твърде много с нас. Както и преди, разказът ми не беше много далеч от истината.
– Това е ужасно – рече Лиса. Долових състраданието в гласа ѝ. – Но не мога да направя много. Това е тяхна вътрешна работа, колкото и да е ужасно. Нямам право да отправям искания към тях, както и те не могат да ме разпитват за някой от моите поданици. Алхимиците и мороите работят съвместно, но не се контролираме взаимно.
– А не може ли просто да попиташ? Моля те. – Опитах се да говоря сдържано, благодарен, че не общувахме с видеовръзка. Дори не можех да си представя какво щеше да издаде лицето ми.
– Ще попитам – неохотно се съгласи тя, – но не мога да обещая нищо.
– Зная. Благодаря ти. – Изведнъж ме осени прозрение. – Ти я познаваш. Не можеш ли с магията на духа да достигнеш до нея в съня ѝ? Аз се опитвах, но заради хапчетата.
– Аха. – Лиса замълча за миг. – Бих искала. Мога да опитам, но не съм толкова добра като теб. Трябва да познавам някого много добре, за да го посетя в съня му. Може би е по-добре да помолиш Соня.
Идеята беше добра и аз се вкопчих в нея като удавник за сламка. Соня и Сидни бяха станали добри приятелки, но Соня също не беше много умела в създаването на сънища с магията на духа. Когато след два дни ми се обади, новините не бяха обнадеждаващи.
– Опитах – каза тя, – но не можах да я достигна. Може би нямам такива способности. Ти си най-добрият в това.
– А може би тя е будна – предположих, без да съм сигурен, че го вярвам. Надеждите ми отново рухнаха в бездънните глъбини на отчаянието, но не за дълго, защото на следващата сутрин успях да се докосна до духа.
И ето го отново, онова усещане, че съм възвърнал най-съществената част от себе си. Чак дъхът ми секна. Магията гореше в мен, опияняваща и великолепна. Изтичах навън по боксерки и тениска. Нямаше много хора, но един мъж, разхождащ кучето си на отсрещния тротоар, ме изгледа удивено. Без да се колебая, призовах сялата на духа и аурата на мъжа блесна пред мен в синьо и оранжево.
– О, Господи! – пророних задъхано. Моята магия се бе върнала. Мога да го направя. Махнах на съседа и побързах да се върна в апартамента. Щом се озовах в спалнята, седнах на леглото и се опитах да се концентрирам, за да създам сън с магията на духа. Трябваше да съм спокоен, а възбудата и тревогата ми пречеха да се отпусна. Ала когато най-сетне изпаднах в транс, не можах да я достигна.
Върнах се в реалния свят и се опитах да проявя благоразумие. Ако Сидни се намираше някъде в Щатите, за нея също беше ден. Освен това може би силата ми трябваше да укрепне още малко. Но мракът временно бе отстъпил и аз отново се носех на крилата на надеждата, навярно в онова превъзбудено състояние, за което ме предупреждаваше Айнщайн. Но не си въобразявах. За пръв път от дни имах чувството, че не всичко е изгубено. Можех да спася Сидни.
Приливът на духа ме зареди с толкова много енергия, че през следващите четири дни почти не спах. Кипях от жизненост и нетърпение, а и се боях да не пропусна възможността да се свържа с нея, когато спи. Вече можех напълно да контролирам духа и постоянно създавах сънища, надявайки се да я достигна. Но безуспешно. Понякога изобщо нямаше връзка. Понякога имах усещането за мрак или някаква стена. Каквото и да бе, резултатът винаги бе един и същ: никаква следа от Сидни.